Введение в законодательство Болгарии

[Глокая Куздра]

22. Вписване в имотния регистър: а) подлежащи на вписване актове (ЗС, ЗКИР, ПрВп., Нар. № 2 ); б) действие на вписването; в) партиди на имотния регистър и части на партидата (ЗКИР, Нар. № 2); г) процедура при вписвания и заличавания в имотния регистър
Понятие за вписване. Терминът вписване се ползва с две значения: първо като нотариално производство, развиващо се по правилата на ГПК и второ, като гражданско-правно вписване, в смисъл на държавен акт на компетентен орган по записване на обстоятелства по реда на извършването им или заявяване и подреждането на тези актове в специални книги, за да се даде гласност на извършените действия. В този смисъл вписването е юридически факт с гражданско-правно действие.
Целта на вписването е да се даде гласност на подлежащите на вписване актове, като по този начин се даде и защита на преобретателя. Вписването прави придобивния акт противопоставим на всяко трето лице вписало или придобило вещно право след вписването на придобивния акт на първи преобретател. Вписването дава възможност на всеки гражданин, който придобива вещно право да провери дали праводателят е собственик, дали имотът не е обременен с ипотеки или други тежести и дали вече не е прехвърлен на друг.
Актове подлежащи на вписване – правните субекти нямат свобода да определят кои сделки трябва да бъдат вписани. Съгласно ЗС се вписват всички актове, с които се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, договорите, с които се прехвърля наследство, в което има недвижими имоти, актове за отказване от право върху недвижими имоти, договори за делба на недвижими имоти, договори за наем на недвижими имоти за срок по-дълъг от една година от посоченото се вижда, че вписването обхваща четири групи актове:
- Актове относно недвижими имоти;
- Искови молби и съдебни решения по тях;
- Ипотеки;
- Възбрани и други обезпечения.

Техника на вписването. Осъществява се чрез комплекс от действия от компетентен нотариус служебно или по искане на страните участващи в акта или на всеки, който има правен интерес от вписването и приключва чрез съответното отбелязване на съответните обстоятелства в нотариалните книги. Вписването се извършва от нотариус. При прехвърляне и учредяване на вещни права върху недвижими имоти вписването започва служебно от нотариуса. Вписването на други документи по договор за наследство, откази, делби, съдебни решения, наем, ипотека започва по искане на страните. Вписването се извършва в специални актови книги. Актовите книги се записват в специален входящ регистър, като се отбелязва върху самия акт номера, под който е записан в регистъра и номера в книгата, в която е подреден. След впиване в регистъра, нотариалният акт се подрежда в съответната книга. За да стане вписването известно на трети лица, то се нанася в партидна книга. В нея се записват имената на отчуждителя на недвижимия имот, а при вписването на искови молби и решения – имота на ответника. Проверката дали едно лице има партида при нотариуса става по азбучен указател. Книгите се заверяват от Министерство на правосъдието и се пазят при нотариуса. Със системата на записване се цели да се даде гласност на определени обстоятелства.
Действия за вписването на актове за недвижими имоти. С него се цели преобретателят да провери дали праводателят е собственик и дали върху имота има тежести или вещни права. Вписването доказва, че вписаният договор е сключен и всеки може да узнае това. Вписването не е елемент от фактическия състав на акта (договора). Ако сделката има недостатък, вписването не го санира. Ако преобретателят не е бил собственик, въпреки че нотариалният акт е вписан, той не може да отблъсне искането на същинския собственик, като се обоснове само с вписването на нотариалния акт. Смисълът и значението на вписването е, че актовете до вписването не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещните права върху недвижимия имот. Нотариусът е длъжен да вписва всеки нотариален акт за прехвърляне на недвижим имоти, като случай на невписване, когато те се извършват не с нотариален акт, а със съдебно решение. В този случай, ако вещното право е прехвърлено няколко пъти, меродавен е редът за вписване на правото, което принадлежи на първия. С извършването на вписването, актът придобива действие спрямо всички, което не е само осведомително действие, но и може да се противопоставя на трети лица. Вписването има действие занапред от момента на вписването.
Действие на вписването по искови молби и съдебни решения. Вписването се извършва от длъжностното лице по вписването при съответната Агенция по вписванията. Действието се състои в това, че ако след вписването трети лица придобият вещно право или наложат възбрана върху същия имот, те не могат да противопоставят тези свои права на ищеца. След постановяване на съдебното решене, ако искът бъде уважен в 6-месечен срок трябва да се поиска отбелязване в нотариалните книги, чрез прилагане на препис от решенето. Ако отбелязването не се извърши в този срок, вписването губи действието си. Ако пък се извърши след този срок, меродавно е новото с по-късна дата. Вписването на искови молби и съдебни решения по тях цели да даде гласност на решението. Това е неговото декларативно действие. Ако исковата молба не е вписана, решението, което е постановено по нея няма действие спрямо трети лица. Ако една сделка бъде обявена за нищожна или унищожаема, дори да не е вписана исковата молба тя си остава нищожна.
Действия по вписването на ипотеки. Ипотеките биват два вида – договорни и законни. И двата вида ипотеки подлежат на вписване. Договорната ипотека се учредява с вписване на договор за ипотека сключен във форма на нотариален акт. Следователно вписването няма декларативно, а има конститутивно учредително действие. В случая вписването е фактически елемент от състава на договора за ипотека и ако не се извърши няма ипотека и договорът е нищожен. Подобно е положението и при законната ипотека. Те трябва да бъдат вписани по искане на кредитора. Вписването има действие в срок от 10-години от момента на извършването. То се заличава със съгласието на кредитора, дадено в писмена форма и с нотариална заверка на подписа или въз основа на влязло в сила съдебно решение.
Действие на вписване на откази от право на собственост – отказът от право на собственост и други вещни права е един от способите за прекратяване на вещно право. Те подлежат на вписване. Отказът е едностранна сделка, която, за да произведе действие е необходима писмена форма и нотариална заверка. Отказът трябва и да е вписан. Той има декларативно действие, но като елемент от фактическия състав на подписа има и конститутивно действие - право на собственост върху недвижим имот се смята, че има от момента на вписване. То има действие занапред. Отказ от отказа е недопустим. Отказът може да бъде унищожен по съдебен ред, ако има пороци.

 

[Глокая Куздра]

23. Търговци по Търговския закон: а) едноличен търговец; б) търговски дружества - видове, учредяване, управление; в) кооперации

Едноличен търговец
Съществува специален правен режим за търговците физически лица. Едноличният търговец е физическо лице. За да добие търговско качество, той трябва да отговаря на условията на чл. 1 ал. 2 и 3 от ТЗ, да бъде дееспособен и да има местожителство в страната. Еднолични търговци могат да бъдат всички физически лица навършили 18 год. и непоставени под запрещение. Лицата сключили граждански брак трябва да бъдат вписани в регистрите на населението на някое населено място на територията на България. За лицата, които не са български граждани е необходимо разрешение за постоянно пребиваване в България (то се дава от МВР по условия и ред, определени от закона за пребиваване на чужденци в Република България).
Придобиване на търговско качество: лицето става от момента, в който започне да извършва някоя от изброените дейности в чл. 1 от ТЗ. Вписването в търговския регистър само декларира едно съществуващо качество. Лицето е длъжно да се впише в търговския регистър, в противен случай носи административно-наказателна отговорност. За вписването е необходимо писмено заявление, придружено с подпис на лицето, че отговаря на изискванията на закона. За едноличният търговец се води отделен регистър. Вписването става в коръжния съд по местоживеенето.
Индиведуализиращи белези: важат общите правила (име, седалище, фирма и пр. ). Фирмата на едноличния търговец се състои от:
- задължително съдържание: името на физическото лице (лично и фамилно или лично и бащинско);
- допълнително съдържание (избира се свободно).
Едноличният търговец може да прехвърля цялото си предприятие. При смърт на едноличния търговец наследниците на търговското предприятие могат да запазят фирмата, но са длъжни да впишат и своите имена в търговския регистър.
Загубване на търговското качество: това става при
- смърт на търговеца;
- загуба на дееспособност (поставяне под запрещение);
- заличаване в търговския регистър. Не се извършва производство по ликвидация.

ВИДОВЕ ТЪРГОВСКИ ДРУЖЕСТВА - ЧЛ. 64:
а) събирателно дружество (СД);
б) командитно дружество (КД);
в) дружество с ограничена отговорност (ООД);
г) акционерно дружество (АК);
д) командитно дружество с акции (КДА).

Събирателно дружество (СД)
СД носи родовите белези на ТД: то има статут на юридическо лице; корпоративен характер; подлежи на режима на ТЗ. Спада към групата на персоналните ТД; определящо е личното участие и качества (дружество "интупта персона").
Чл. 76: СД е дружество, образувано от две или повече лица за извършване по занятие на търговски сделки под обща фирма. Съдружниците отговарят солидарно и неограничено.
Съществени характеристики:
® има статут на юридическо лице; образувано е от не по-малко от две лица. Не се допуска еднолично СД. Съдружници могат да бъдат физически лица (правоспособни) и юридически лица (това не се допуска във всички страни).
® учредява се с дружествен договор. Изисква се форма за действителност - писмена с нотариална заверка на подписите.
Чл. 78 се отнася до минималното съдържание на дружествения (учредителния) договор. Той трябва да съдържа:
- индивидуализиращите белези на съдружниците: име и местожителство, съответно фирмата и седалището, както и адреса им;
- индивидуализиращите белези на СД: фирмата, седалището и предмета на дейност на дружеството;
- вида и размера на вноските на всеки съдружник и оценката им (за да се формира имущество, а не капитал);
- начина за разпределение на печалбите и загубите между съдружниците;
- начина на управление и представителство на дружеството.
Фирма: тя трябва да съдържа името или фамилията на поне един от съдружниците с указанието "събирателно дружество" или "съдружие"("с-ие").
Отговорност на съдружниците: солидарно и неограничено, лична, субсидиарна, ex tunc (с обратно действие). По правило отделните физически лица не носят отговорност за задължения на юридическите лица. При СД имаме пробив в идеята за ограничената отговорност, тук тя е лична (всеки отговаря с личното си имущество, отделно от това на юридическото лице) и неограничена.
Неограниченост: цялото лично имущество служи за удовлетворяване на кредиторите. Физическите лица могат да запазят само несеквестируемата си част.
Солидарност: чл. 88 - кредиторът може да насочи иска си към СД и към всеки един от съдружниците.
Субсидарност: при принудително изпълнение на задължение кредиторът се удовлетворява първо от имуществото на СД, а след това от личното имущество на съдружниците.
Ex tunc: всеки отговаря наравно с останалите; ако встъпиш в СД, отговаряш и за задължения, възникнали по-рано.

Командитно дружество (КД)
I. Характерът на отговорността на съдружниците е определящ за вида на търговското дружество. При КД има два вида съдружници:
- с неограничена отговорност: комплементари;
- с ограничена отговорност: командитисти.
Комплементарите имат правата и задълженията на членовете на СД - отговарят лично, неограничено и солидарно за задълженията на КД.
Командитистите отговарят ограничено, т. е. до размера на направената дялова вноска. Ако не са направили цялата си вноска, кредиторите могат да изискат остатъка.
Командитистите отговарят с вноска, а комплементарите - с цялото си имущество.
Нормативна уредба: специални правила в ТЗ. За неизяснени въпроси се препраща към СД (за неограничена отговорност, за членство и пр. ).
II. Учредяване.
КД е договорно - създава се чрез договор с участието на всички видове съдружници. Формата за действителност е писмена с нотариална заверка на подписите. Съдържанието е сходно с това на учредителния договор на СД: съдържа основните елементи от съдружническите правоотношения и правоиндивидуализиращите белези. Възниква от момента на вписване в търговския регистър, което трябва да бъде изискано от комплементарите. Не се обнародва в Държавен вестник.
III. Съдружнически правоотношения.
Уредбата им е диспозитивна: съдружниците са свободни при
учредяването или впоследствие да добавят нови права и задължения. Имаме два типа съдружнически правоотношения:
® на комплементарите - важат разпоредбите на ТЗ за СД
® на командитистите - върху съдържанието им оказва влияние тяхната ограничена отговорност. Те имат по-малко права и задължения.
Права на командитистите:
1. Имуществени:
- да получават дял от печалбата. За това е необходимо да има печалба от дейността. Ако командитистът не е направил цялата си вноска, печалбата му се задържа, докато тя бъде покрита. Едва след това участва равноправно в разпределянето на печалбите. Ако има загуби за минали години, в бъдеще не се разпределят печалби, докато тези загуби не бъдат покрити.
- ликвидационна квота - да получи дял от имущетсвото на дружеството при ликвидация.
Тези дялове се дават пропорционално на дяловата вноска, без значение дали е с ограничена или неограничена отговорност. Друго може да бъде изрично уговорено в учредителния договор.
2. Неимуществени: участие в управлението и представителството на КД. Извършва се от комплементарите при ограниченията за КД. Командитистите нямат право да управляват. Те имат право само да получават информация - да преглеждат търговските книги на КД и да получават препис от годишния счетоводен отчет. Само първото (за търговските книги) има някакъв смисъл, т. к. второто е публична информация. Ако тези права бъдат нарушени, следва съдебна процедура. Следователно управлението се осъществява само от комплементарите.

Дружество с ограничена отговорност (ООД)
Това е най-разпространеният вид търговско дружество у нас. При него всички съдружници отговарят ограничено за задълженията на дружеството: само с направената от тях дялова вноска. Ако са направили цялата си вноска, не могат повече да бъдат задължени.
I. Учредяване - най-прости изисквания.
ООД е договорно търговско дружество. Учредява се чрез съглашение на всички съдружници. Формата за действителност е само писмена. То е още капиталово дружество - при учредяване се регистрира капитал (стойността на първоначалното имущество). При процеса на учредяване трябва да е набрана някаква част от капитала. Определен е минимален размер на капитала за възникването: 2 лв. Капиталът е разделен на дялове, като стойността на един дял не може да бъде по-малка от 1 лв.
Едва след тези условия може да се изисква вписване в ТР, след което ООД вече възниква.
II. Съдружнически правоотношения.
Има само един тип съдружници. Възникването на съдружническите правоотношения става:
- със самото учредяване;
- с встъпване на нов съдружник в старо ООД. Това може да стане по реда на наследяване (при смърт на съдружник ООД не се прекратява); в резултат на прехвърляне на дялове от досегашен съдружник. Това става с формален договор - писмен, с нотариална заверка на подписите. Редът е следният:
1. прехвърляне с договор
2. молба за приемане на съдружника до общинския съвет
3. приемане на съдружника.
Трябва да се впише в търговския регистър. Освен това, ако не е стар член на ООД, трябва да отправи писмена молба до ООД, след което общото събрание решава дали да го приеме. Необходимо е съгласието на всички останали съдружници.
Когато прехвърлянето на дяловете е между стари съдружници и само се променя дела, не се изисква съгласие на общото събрание.
Трети начин за встъпване в ООД: при увеличаване капитала на ООД и издаване на нови дялове. Отново за нови съдружници е необходимо съгласието на общото събрание.
III. Управление на ООД.
Досега нямаше обособени органи. Тук вече не е така. Има два задължителни - общо събрание и управител - и един факултативен орган - контрольор. Контрольорът се определя само при изрично упоменаване в договора.
Общото събрание е колегиален орган на всички съдружници с право на глас. Съвещателен глас - лицето трябва да бъде изслушано на общото събрание. Управителят има съвещателен глас, ако не е съдружник. Ако наетите по трудов договор лица, наети в ООД, са повече от 50, те имат право на един представител в общото събрание със съвещателен глас.

Акционерно дружество (АД)
АД е дружество на едрия капитал, то е най-ефективната дружествена форма за извършване на търговска дейност в почти всички области на икономиката, където се налагат големи инестиции. Така се създават транснационални компании за окрупняване на международния капитал.
Акциите и сделките на АД в развитите правни системи са отделен правен отрасъл. У нас не е така. Първите правни норми датират от XVI - XVII в. Първата компания, която емитира акции е Английската народна банка (1694 г. ). Същественото развитие започва в края на XIX в. и началото на XX в. с необходимостта от окрупняване на капитал в определени начинания. Днес поради максимална концентрация на капитала АД са много популярни.
Предимства на АД:
1. Рискът от стопанската дейност се поделя между много хора, които могат да реализират огромни начинания.
2. Изцяло липсват задължения за лично участие и водене на дружествени работи.
3. Значително улеснено е прехвърлянето на участие в АД, което става чрез простото прехвърляне на акции. Няма друго дружество, където да е толкова лесно.
4. Няма никакви ограничаващи клаузи за участие в дружеството. ТД има управлението им.
5. Възможност да се запази в тайна притежателя на капитала. Поради това във Франция и Германия АД се наричат "анонимно дружество".
6. Чрез участието в АД може да се участва във вторичния пазар (търгува се участието в самото дружество). Акционерите в компанията печелят обикновено повече от печалбата на акциите, отколкото от дивидентите.
7. Възможността да се осъществява интернационална концентрация на капитала.
Правна уредба: в ТЗ гл. 14. Отделни разпоредби за отделни видове АД се съдържат в Закона за банките; Закона за ценните книжа, фондовите борси и инвестиционните дружества (за ценни книжа, 1995). С него се правят съществени изменения в правната уредба на АД, особено що се отнася до ТЗ.
Чл. 158 от ТЗ - АД е търговско дружество, чийто капитал е разпределен на акции и което отговаря за задълженията си със своето имущество.
Белези на АД:
® корпоративно юридическо лице (т. к. е ТД). ТЗ допуска (както при ООД) да се създава ЕАД, но режимът е много по-строг. ЕООД могат да се създават от държавата или от частни лица, докато ЕАД само от държавата или общината, или в други определени случаи.
® капиталово търговско дружество - АД е чистата форма на капиталовото ТД. Съществуват много слаби връзки между акционерите (те дори не се наричат съдружници), те може да не се познават.
® капиталово търговско дружество - АД е чистата форма на капиталовото ТД. Съществуват много слаби връзки между акционерите (те дори не се наричат съдружници), те може да не се познават.
® ограничена отговорност на АД за задължения на ТД - АД отговаря със собственото си имущество и нищо повече.
® особен състав на капитала - разпределен е на равни по размер акции. Участието в капитала на всеки един от акционерите се удостоверява и материализира с акциите.
® устройственият договор е устав. Той не се приподписва от акционерите, но те са длъжни да се съобразяват с него. Той е вътрешен нормативен акт на АД.
Създаване на ново ТД
Учредяване: по нормативната система. Съществуват две системи:
1. Симултанна - учредителите се събират и подписват изявления за вноските.
2. Сукцесивна - фактическият състав се съставя по-дълго време. Набирането на капитала става с подписка.
Учредителите трябва да са правоспособни и да не са обявени в несъстоятелност. Необходими са минимум две лица. Изключение: ЕАД се учредява с акт на ресорния министър или с решение на общинския съвет (не само на кмета). При сукцесивната система са необходими поне пет лица.
Закон за ценните книжа: промяна в сукцесивната система. Учредяването чрез публична подписка става по условията и реда изрично предвидени в закона. Предназначението на публичната подписка е да се набере капитала на учредяваното АД. При сукцесивната система минималният размер на капитала е 100 млн. лв. ; за симултантната - 50 млн. лв. За извършване на банково дело - 450 млн. лв. за вътрешен лиценз и 800 млн. лв. за външен лиценз. По-голяма минимално сума ще се изисква за застрахователните дружества. Лицата, които подписват имат качеството на учредители. Не е задължително да запишат акции.
Командитно дружество с акции (КДА)
Това е последният вид дружество, което се дефинира в закона. Има хибридна форма между КД и АД, прилагат се три групи правила:
1. директно уреждащи КДА
2. уреждащи правилата на АД
3. уреждащи правилата на КД
I. Понятие: Подобно на КД, в КДА има две категории съдружници: неограничено отговорни (комплементари) и ограничено отговорни, за чиито дялове са издадени акции (командитни акционери). Те имат статута на акционерите в АД.
II. Учредяване: учредяването на КДА става по най-сложен начин. То минава през два етапа:
® само с участието на комплементарите
® с участието на командитисти.
1. Сключване на договор на комплементарите. Формата на действителност е писмена с нотариална заверка на подписите. Няма изискване за минимален брой комплементари, може да е само един.
2. Другата категория съдружници (командитистите) се набират съгласно правилата на АД - с подписка или без подписка
- с подписка: ролята на учредители се изпълнява от комплементарите, сключили вече договор помежду си. При набиране на акционери за АД, КДА чрез подписка се прилагат вече новите изисквания на специалния закон за ценните книжа.
- без подписка: учредяването става на учредително събрание, свикано от комплементарите, с участието на поканени от тях лица. Комплементарите имат винаги право на подбор (с или без подписка), докато при АД всички записали акции до набиране на капитала трябва да се приемат. Ако акционерите командитисти са направили вноска в набирателната сметка, то парите трябва да им се върнат с лихви.
На учредителното събрание участват бъдещите командитните акционери с право на глас, а комплементарите не участват с право на глас.
а) право на подбор: не извикват никой
б) предлагат проект на решение по два въпроса: учредяване на КДА и приемане на устава на КДА.
Командитните акционери могат само да гласуват с "да" или "не", но не могат да променят устава. На командитните акционери им е дадена възможонст да одобряват решенията. Учредителните документи са два - договор и устав.

КООПЕРАЦИИ
Кооперацията е организационна форма, която обединява дребни производители и търговци. Кооперацията е доброволно сдружение на физически лица с променлив капитал и с променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност. Кооперацията е юридическо лице.
Учредяване на кооперациите:
1) Провежда се УС-Кооперация могат да учредят най-малко 7 дееспособни ФЛ, които вземат решение на учредително събрание.
2) Кооперацията се вписва в търговския регистър. Кооперациите се учредяват по нормативната система и вписването както при ТД се счита, че има конститутивно действие.
Имуществото на кооперацията се състои от право на собственост и от други вещни права, вземания, права върху обектите на интелектуална собственост, ценни книги, дялови участия в дружества и от други права и задължения. Имуществото на кооперацията се управлява само от кооператорите чрез нейните органи.
Имуществото и капиталът се формират на базата на вноски, които са няколко вида:
1) встъпителни вноски – правят се, за да се покрият разходите по учредяването и не се включват в капитала;
2) дялова вноска – формира капитала и определя дяловото участие на всеки членкооператор;
Кооперациите задължително формират фонд “Резервен”, чийто размер не може да е по-малък от 20% от капитала (т. е. имуществото). Размерът на фонда се определя от ОС. Когато кооперацията приключи календарната година със загуба, тя се покрива по решение на общото събрание на кооперацията със средства от фонд "Резервен" или остава за погасяване през следващите години.
Членстевни правоотношения. Членове на кооперацията могат да бъдат само физически лица. Те трябва да бъдат дееспособни. Законът допуска лица, които са навършили 16 години да са членкооператори. Ненавършилите пълнолетие лица и поставените под ограничено запрещение могат да членуват в кооперация с предварително писмено съгласие на родител или попечител. За членува 2 лице в кооперацията то трябва де приеме устава й. Минимално необходими са 7 лица, за да се формира капитала на кооперацията. Едно лице може да членува в повече от 1 кооперация
Членственото правоотношение може да възникне по 2 начина:
1) при учредяването (оригинерно); 2) при приемане на нови членове (деривативно);
Права на членкооператорите. Имуществени права:
1) Право на дивидент. Особена е по-кратката давност за дивидента – 3 вместо 5 години.
2) Всеки членкооператор има право да получи дела си при прекратяване на членството. Това е вземане подобно на ликвидационния дял при ТД.
3) Всеки членкооператор има право на социално и здравно осигуряване.
Неимуществени права – управителни:
1) Всеки членкооператор може да участва в работата на ОС, лично или чрез пълномощник.
2) Всеки членкооператор има право на 1 глас, т. е. правото на глас се формира по глави като при персоналните ТД, въпреки че дяловете може да са неравни.
3) Всеки членкооператор може да бъде избран в управителните органи на кооперацията.
Неимуществени права – контролни:
1) Всеки членкооператор може да иска информация от за изпълнението на приетите решения, както и по въпроси, които засягат неговите интереси.
2) Всеки кооператор има право на постоянен достъп до книгата за регистриране на кооператори.
3) Всеки членкооператор може да иска отмяна на незаконните, противоуставните и неправилните решения и действия на управителните органи. Други права:1) Общо право на всеки кооператор да участва в дейността на кооперацията и да се ползва от нея. 2) Особено право за членовете на кооперации, които имат за предмет на дейност производство на стоки с цел продажба – право на работа.
Задължения на кооператорите:
1) Задължение за вноски – встъпителна и дялова.
2) Задължение да спазват устава и да изпълняват решенията на кооперацията.
Прекратяване на членството – законът предвижда 4 хипотези:
1) Напускане на кооперацията;2) Изключване;3) Смърт;4) Прекратяване на кооперацията (при ликвидация или несъстоятелност).

 

[Глокая Куздра]

24. Търговски сделки: а) общи положения; б) отделни видове по Търговския закон

Търговските сделки са свързани с понятието ‘търговец’. Съществуват две системи, за да се определи коя сделка е търговска:
1) обективна, при която особеностите на сделките правят лицата, които ги извършват, търговци;
2) субективна, при която извършването на една сделка от търговец в кръга на неговата дейност я прави търговска.
Нашият Търговски закон е възприел смесена система (обективно-субективна). В чл. 1(1) са посочени обективните търговски сделки (‘абсолютни тъговски сделки’) т. 1-15, които са търговски, независимо от качеството на лицата, които ги извършват. Субективната система се съдържа в чл. 286(1): сделка, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие, е търговска, т. е. тук сделките не са от посочените в чл. 1(1) Напр. договор за наем:гражданско-правна сделка, но ако търговец наема сграда за извършваната от него дейност, тази сделка е търговска и последицата е, че към тази сделка се прилагат правилата на ТЗ.
Сделките по чл. 1(1) могат да бъдат обособени в групи:
Търговска продажба = покупката на стоки с цел препродажба (вкл. ЦК, т. нар. спекулативни продажби); покупка, стоеж или обзавеждане на имоти с цел продажба.
Мандатните отношения = договорите по поръчки: комисионни, спедиционни и превозни сделки. Характерно е, че делегатът действа от свое име – налице е косвено предствителство.
Търговската сделка се урежда на първо място от правилата на търговския закон. Ако има неяснота, се прилага гражданското законодателство субсидиарно (т. е. помощно), най-често ЗЗД. Ако и там не е уредено, се прилага търговския обичай. Ако има различие между два търговски обичая, се прилага търговския обичай по местоизпълнението. Тази поредност важи изобщо за всички търговски правоотношения (би следвало тази норма да е в общата част на търговския закон).
В търговското право, ако става дума за злоупотреба, нужно е злоупотребата да е извършена с цел да се увреди другата страна (не е достатъчно обективно увреждане като в гражданското право, а е нужно да има и умисъл).
В търговския закон е уредено и публичното предлагане/публичната покана до неограничен кръг лица, като тя трябва да съдържа предложението, количеството и срока за приемане на предложението. Напр. каталозите в супермаркетите – в този случай търговецът е обвързан до изчерпване на количеството.
В търговския закон са уредени също сделките при общи условия. Тези сделки са уредени и в ЗЗД, но тук съществуват специални норми, при които общите условия стават задължителни за другата страна:
- ако тя писмено ги приеме;
- ако е търговец, знаела е или е била длъжна да ги знае и не ги е оспорила незабавно.

Изпълнение на задълженията (чл. 302-305) в търговското право важат някои принципи като в гражданското право: трябва да се изпълни на кредитора или на негов представител. Задължен да го изпълни е длъжникът, но може да го изпълни и всяко трето лице, стига да е удовлетворен кредиторът. Ако няма уговорен срок за изпълнение, изпълнението може да стане по всяко време в работните часове на търовеца. Самият търговец също може да изиска изпълнение.
Особеност в търговското право: ако неколцина търговци са поели общо задължение по търговска сделка, те се смятат за солидарни длъжници, освен ако друго не е обявено в сделката (обратно на ЗЗД). Тук може да се иска изпълнение на цялото задължение от един от търговците.
Непреодолима сила = форсмажорни обстоятелства: непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, което е възникнало след сключване на договора – природни бедствия, граждански размирици, стачки, налагане на ембарго и други. В този случай изпълнението на задължението се отлага докато трае непреодолимата сила, освен ако кредиторът вече няма интерес от изпълнението и съответно тогава той може да прекрати договора.
Особеност: Aко е уговорена неустойка между търговците, тя не може да бъде намалявана поради прекомерност (в ЗЗД, чл. 92 – обратен принцип).

Видове търговски сделки
Търговска продажба - паралелизъм между ГП и ТП. ТЗ показва, че търговска е продажбата, която съобразно общото понятие за търговска сделка има търговски характер. Това означава, че винаги е търговска продажбата със спекулативна цел (повторно продаване в същия или променен вид). Едната страна е търговец и продажбата е извършена в кръга на дейността му. Изключение - консумативната (потребителска) продажба формално е търговска, но купувачът е физическо лице и вещта, предмет на продажбата, е вещ за лично потребление. Следователно тази продажба се счита за гражданско-правна. Ако купувачът е юридическо лице, продажбата ще е търговска. ТЗ съдържа правила за няколко особени вида търговски продажби
1. Транзитна продажба: Продавач - Купувач - Трето лице
При нея има уговорка, че продавачът ще предаде вещта или на купувача или на трето лице, посочено от купувача. Купувачът изпраща транзитно нареждане, в което уведомява продавача на кое трето лице да предаде вещта. Проблемът тук е кой става собственик на вещта ? В момента на предаване на вещта продавачът вече не е собственик. Приема се, че правото на собственост при предаване на вещта става притежание на получателя, а купувачът изобщо не става собственик.
2. Дистанционна продажба - Продавачът предава стоките на превозвач, който ги доставя на купувача. Преминаването на собствеността става в момента на предаване на стоката на превозвача (според ЗЗД). Друг проблем са разноските за товарене, превоз, разтоварване, митническа обработка, застраховане и т. н. Законът предоставя пълна свобода на договаряне, но когато страните не са уговорили нищо, ТЗ диспозитивно определя, че разноските са за сметка на купувача.
Комисионен договор - съглашение, по силата на което едната страна - комисионер - се задължава да извърши от свое име, но за сметка на другата страна - комитент - правна сделка срещу възнаграждение. Комисионният договор е:
- винаги възмезден;
- отнася се за правна сделка, правни действия;
- комисионерът няма представителна власт за комитента.
Съглашението е обикновен договор за поръчка. За комисионния договор се прилагат разпоредбите за него в ЗЗД.
Спедиционен договор - доверителен договор, при който на спедитора се възлага да сключи договор за превоз на товар. Съществуват малко на брой правила в ЗЗД, затова се прилагат и разпоредбите на комисионния договор.
Задължение на спедитора е да изпълни показанията на доверителя за пътя, посоката и начина на превоз.
Особено задължение на доверителя е да уведоми спедитора за особеностите на товара и да му го предаде.
При спедиционния договор съществува кратка спедиционна давност. Отговорността за вреди по принцип се погасява с три-годишна давност, но при спедиционния договор давността е една година.
В случай, че спедитора не получи вземанията си от доверителя, той не е длъжен да му предаде товара, а има право да го продаде и да се удовлетвори от сумата.
Договор за превоз
Договорът за превоз е съглашение, по силата на което едно лице - превозвач - се задължава да премести в пространството чрез превозно средство и срещу възнаграждение товар или лице. Дълго време са се прилагали правилата от договора за изработка, т. к. не е имало отделен закон. Съществуват при вида договор за превоз:
- за превоз на пътници;
- за превоз на товари;
- за превоз на багаж.
Договор за застраховка
Застрахователното правоотношение се характеризира с две съществени задължения:
- задължение на застрахования да заплаща застрахователната премия;
-задължение на застрахователя при настъпване на застрахователното събитие да заплати застрахователното обезщетение.
Застраховането бива 2 вида:
1. Задължително застраховане - тук застрахователното правоотношение не възниква от договора, а от друг нормативен акт, уреден в закона. То не зависи от волята на двете страни. Съществуват два нормативни акта - указ за застраховане на пътниците и персонала и Закон за застраховане на имуществата. Като застраховател е посочен държавния застрахователен институт.
2. Доброволно застраховане - застрахователното правоотношение произтича от Договора за застраховка (ЗЗД). Договорът за застраховка се сключва при общи условия.
Страни по договора за застраховка - застрахован и застраховател. За застрахованият няма специални изисквания, докато за застрахователя има.
Сключване на договора за застраховка - той е формален, законът изисква писмена форма за действителност по два начина:
- или чрез издаване на застрахователна полица;
- или чрез вписване на приетото предложение в търговските книги на застрахователите.
Договора за застраховка се счита сключен в момента, в който на застрахования бъде предадена застрахователната полица, или той получи съобщение, че предложението е вписано в търговските книги.
Договор за банков кредит
Договорът за банков кредит произхожда от договора за заем, но е по-особен. Договорът за паричен заем е реален (сключва се с предаване на сумата), а договорът за банков влог е консенсуален.
С договора за банков кредит банката се задължава да отпусне определена сума, а кредитополучателят - да я използва по уговорения начин и да я върне. Кредитополучателят може да осъди банката и да вземе парите, а след това да ги върне, ако банката не желае сама да му ги даде.
Банкова гаранция и банково поръчителство
За банковото поръчителство няма специална правна уредба. Важи общата уредба на поръчителство по ЗЗД.
Банкова гаранция - налице са три правни субекта: кредитор, длъжник и банка. Извършват се две правни сделки:
1. Договор за откриване на банковата гаранция - между длъжника и банката. Той е разновидност на договора за поръчка. Може да бъде и гарантиран с договор за кредит. Длъжникът не може да получи лично сумата, а банката само гарантира плащането на кредитора.
2. Договор между банката и кредитора на нейния клиент - това е банковата гаранция.
Менителница
Менителницата е едностранно волеизявление, с което едно лице - издател - нарежда на друго лице - платец - да заплати парична сума на трето лице - поемател или ремитент на менителницата. Менителницата е конститутивна ценна книга по своята правна форма. Тя материализира определени права (парични вземания). Съставянето на документа е елемент от правопораждащия факт. Формата за действителност е писмена.
По закон трябва да са налице и определени елементи от съдържанието (реквизити). Реквизитите, които менителницата трябва да съдържа са:
- наименование "менителница" в текста на документа (не само заглавие);
- нареждане да се плати определена парична сума. Трябва да е посочена сумата - с цифри, сдуми или и по двата начина. При разминаване важи изписаното с думи;
- трябва да е посочено името на платеца;
- падеж - дата на плащане;
- име на поемателя;
- дата и място на издаване;
- подпис на издателя (саморъчен). Не е нужно менителницата да бъде саморъчно написана, това се отнася само за подписа.
Липсата на някои от реквизитите води до недействителност, освен ако:
1. Менителницата не е с посочен падеж - счита се платима при предявяване от приносителя й.
2. Не е посочено мястото на плащане - неплатима в мястото посочено до името на платеца.
3. Не е посочено мястото на издаване - счита се посочена на мястото посочено до името на издателя. Важно е при международните менителнични плащания.
Запис на заповед
При записа на заповед се прилагат правилата за менителницата. Това е вторият вид менителничен ефект.
Понятие - едностранно волеизявление, с което едно лице - издател - се задължава да заплати определена парична сума на друго лице - ремитент или поемател на записа на заповед.
Реквизити на записа на заповед - същите, с изключение на името на платеца. От липсата на платец следва, че не се прилагат правилата за приемане от платеца. Най-голямата особеност е при връзката с преките и обратни вземания. С издаването на записа на заповед, издателят е менителнично задължен към поемателя, който може да джиросва записа на заповед. Когато настъпи падежа, последният джиратар става легитимиран носител на записа на заповед. Той има пряко вземане към издателя. Тече три-годишна давност. Когато издателят откаже плащането на носителя на записа на заповед, възникват обратни вземания спрямо джирантите, авалистите на издателя и авалистите на джирантите. Тези вземания се погасяват с едногодишна давност. Ако едно лице плати, за него на свой ред възникват регресни вземания към предходните и издателя, както и към техните авалисти. Погасителната давност е 6 месеца.
Чек
I. Понятие - в нашето право чекът е безусловно нареждане на издателя си, адресирано до банка или небанкова финансова институция, имаща право да извършва плащане на чекове, с които й се нарежда да плати определена парична сума. Чекът може да бъде два вида:
- на преносител - името не е посочено
- на заповед - името на лицето, което ще получи паричната сума е посочено в самия документ.
Елементи на издаването на чек:
- волеизявление на издателя - в писмена форма и съдържащо определени от закона реквизити
- предаване на документа на лицето.
Чекът се плаща в сравнително кратки срокове. Ако е издаден в една държава, а платим в друга държава, срокът за плащане е:
8 дни - в страната
20 дни - ако държавите са в една и съща част на света (на един континент)
70 дни - ако държавите са в различни части на света ( на различни континенти)
За Европа и всички средиземноморски държави чекът е дължим при предявяване, няма падеж.
II. Прехвърляне на чек:
1. Чекът на преносител се прехвърля с предаването. Може да бъде и джиросан. В такъв случай джирантът отговаря за регресно вземане.
2. Чек на заповед - прехвърля се по правилата за менителницата.
Предявяване на правата: чекът се учредява от легитимирания преносител на съответния платец. Банката, посочена за платец на един чек, маже да откаже да го плати. Тогава преносителят на чека не може да има искане към банката. В този случай за носителя има обратно вземане към издателя, джирантите и авалистите.

 

[Глокая Куздра]

25. Отношения между съпрузите: а) имуществени отношения съгласно Семейния кодекс б) прекратяване на съпружеската имуществена общност и последици

Режимите на имуществените отношения между съпрузите са:
1. законов режим на общност;
2. законов режим на разделност;
3. договорен режим.
Законовият режим на общност се прилага, когато встъпващите в брак;
-не са избрали режим на имуществените си отношения;
-са непълнолетни или
-ограничено запретени.
Ако встъпващите в брак са избрали режим на имуществените си отношения, те представят обща декларация с нотариална заверка на подписите за избрания режим.
Режимът на имуществените отношения може да бъде променян по време на брака. Промяната се отбелязва в акта за сключване на граждански брак и подлежи на регистрация.
Брачните договори и приложимият законов режим се регистрират в централен електронен регистър към Агенцията по вписванията. Регистрацията се извършва служебно.. Регистърът е публичен.
С оглед защитата на трети лица при сделка между единия или двамата съпрузи с трето лице, когато в регистъра няма вписан режим на имуществени отношения, се прилага законовият режим на общност.
I. ЗАКОНОВ РЕЖИМ НА ОБЩНОСТ
Съпружеска имуществена общност
Вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Съвместният принос се предполага до доказване на противното.
Лично имущество са:
- Вещните права, придобити преди брака, както и придобитите по време на брака по наследство и по дарение на съпруга, който ги е придобил;
- Движимите вещи, придобити от единия съпруг по време на брака, които му служат за обикновено лично ползване, за упражняване на професия или на занаят.
- Вещните права, придобити от съпруг - едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие.
- Вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество по или с друго лично имущество, придобито преди или по време на брака.
Всеки от съпрузите може да сключи сделка на разпореждане с личното си имущество с трети лица и с другия съпруг.
Управление и разпореждане с общо имущество
Съпрузите имат равни права върху общото имущество. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на имуществената общност. Управлението на общо имущество може да извършва всеки от съпрузите. Разпореждането с общо имущество се извършва съвместно от двамата съпрузи.
Разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо. Другият съпруг може да оспори по исков ред разпореждането в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му.
При разпореждане с вещно право върху обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършено от единия съпруг без участието на другия, третото лице придобива правото, ако не е знаело или според обстоятелствата не е могло да знае, че липсва съгласие на другия съпруг.
Разпореждане със семейното жилище – лична собственост
Действията на разпореждане със семейното жилище – лична собственост на единия съпруг, се извършват със съгласиетона другия, ако двамата съпрузи нямат друго жилище – обща собственост или лична собственост на всеки един от тях. Когато липсва съгласие, разпореждането се извършва с разрешение на районния съдия.
Прекратяване на съпружеската имуществена общност
Съпружеската имуществена общност се прекратява с: – прекратяването на брака; по време на брака, ако важно причини налагат това – по съдебен ред; по време на брака ако съпрузите изберат режим на разделност или сключат брачен договор: – В случай, на насочено изпълнение на кредитор върху вещ – съпружеска имуществена общност за личен дълг на единия от съпрузите.
При прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни.
При развод съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на съпруга, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца, ако това създава за него особени затруднения., както и в случай, че приносът на единия съпруг му в придобиването на общото имущество значително надхвърля приноса на другия съпруг.
Получаване на част от личното имущество
При развод всеки от съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, придобити по време на брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството.
Отговорност за задължения
Разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи. Съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството.
II. ЗАКОНОВ РЕЖИМ НА РАЗДЕЛНОСТ
Имуществена разделност
Правата, придобити от всеки от съпрузите по време на брака, са негово лично притежание.
При прекратяване на брака по исков ред всеки съпруг има право да получи част от стойността на придобитото от другия по време на брака, доколкото е допринесъл с труд, със средствата си, с грижа за децата, с работа в домакинството или по друг начин.
Разпореждане със семейното жилище
Действията на разпореждане със семейното жилище – лична собственост на единия съпруг, се извършват със съгласието на другия, ако двамата съпрузи нямат друго жилище – обща собственост или лична собственост на всеки един от тях. Когато липсва съгласие, разпореждането се извършва с разрешение на районния съдия.
Предоставяне на лично имущество за ползване
Когато единият съпруг е предоставил на другия своя вещ за ползване, при липса на противна уговорка ползващият дължи само плодовете, които са налице към датата на писменото им поискване.
Отговорност за задължения на семейството
Разходите за задоволяване на нуждите на семейството се поемат от двамата съпрузи. За задължения, поети за текущите нужди на семейството, съпрузите отговарят солидарно.
III. ДОГОВОРЕН РЕЖИМ
Брачен договор
Встъпващите в брак, ако са пълнолетни лица и не са поставени под ограничено запрещение, могат да сключват брачен договор. Брачен договор може да бъде сключен и по време на брака. Брачният договор поражда действие от момента на сключване на брака, а когато е сключен по време на брака – от деня на сключване на договора или от друга дата, определена в него. С договора не могат да се засягат права, придобити от трети лица преди сключването му
Съдържание на брачния договор
Брачният договор съдържа уговорки само относно имуществени отношения между страните като:
1. правата на страните върху имуществото, което се придобива по време на брака;
2. правата на страните върху притежаваното от тях имущество преди брака;
3. начините на управление и разпореждане с имуществото, включително и със семейното жилище;
4. участието на страните в разходите и задълженията;
5. имуществените последици при развод;
6. издръжката на съпрузите по време на брака, както и при развод;
7. издръжката на децата от брака;
8. други имуществени отношения, доколкото това не противоречи на законовите разпоредби.
Имуществените отношения между страните могат да бъдат уредени и чрез препращане към някой от законовите режими. Не е допустима уговорка предбрачно имущество на една от страните да стане съпружеска имуществена общност.
За неуредените с брачния договор имуществени отношения се прилага законовият режим на съпружеска имуществена общност.
Брачният договор се сключва лично от страните в писмена форма с нотариална заверка на съдържанието и на подписите.
Брачният договор, с който се прехвърля право на собственост или се учредява или прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, се заверява от нотариус, в чийто район се намира имотът и се вписват в имотния регистър към Агенцията по вписванията. Когато имотите, предмет на договора, се намират в районите на действие на различни нотариуси, нотариалното удостоверяване се извършва от нотариус в един от тези райони по избор на страните. Договорът, с който се прехвърля право на собственост или се учредява или прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, има прехвърлително действие. Изменението на брачния договор се извършва във формата з на неговото сключване.
Брачният договор се прекратява:
по взаимно съгласие на страните;
по иск на единия съпруг, в законоустановените случаи
при прекратяване на брака, освен клаузите, които уреждат последиците от прекратяването и са предназначени да действат и след него.
Брачният договор може да бъде развален по съдебен ред по Закона за задълженията и договорите, ако това не противоречи на закона и на добрите нрави. Развалянето може да бъде и частично. Развалянето има действие за в бъдеще.
По отношение на брачния договор се прилагат съответно общите правила относно недействителността на договорите. Унищожаването има действие за в бъдеще. В този случай съпрузите могат да изберат законов режим или да сключат нов договор. Ако не направят това, се прилага законовият режим на общност.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЕМЕЙНИТЕ ИМУЩЕСТВЕНИ ОТНОШЕНИЯ.
ПРИ РАЗДЕЛНОСТ и при БРАЧЕН ДОГОВОР – според тях.
ПРИ СИО: Прекратяване, т. е. отпадат специфичните характеристики на СИО. Бездяловата се превръща вече в дялова, обикновена съсобственост под режима на Закона за собствеността изцяло. Отпаднала е и друга специфика - че СИО е неделима. Вече е делима и може да се извършва делба. Дяловете са равни, това изхождаме от презумпцията за равния принос. Това е първоначалното положение. Щом разводът е по исков ред се определят равни дялове. Предпоставките за неравни дялове са посочени при определяне на по-голям дял на съпруга. Искането на единия ще е за по-голям дял. Правото на по-голям дял е едно правообразувано субективно право. То се упражнява само по съдебен ред. Дори и да не спорят този, който ще получи по-голям ще предяви иск. Искът е конститутивен. За неговото предявяване има срок, които е 1 година от прекратяване на брака, той е преклузивен, а не давностен.
Освен при развод, исковете за по-голям дял могат да бъдат предявени:
-при унищожаване на брака;
-по съдебен ред и през време на брака, ако важни причини налагат това.
Основания за искане по-голям дял:
1 )при прекратяване на общността поради развод или по ред (по време на брака; ако важна причина налага това), съдът може да определени по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг. Но това, че единия имал по-голяма заплата не е достатъчно, защото приносът в целия му смисъл - както прекия, така и косвения. Съдът само, по справедливост ще даде оценката си спрямо косвения принос. Оценката на косвения принос е възможност. Това означава, че искането може да се отнася само до по-голям дял върху отделни вещи или влогове. Определя нови идеални части в съсобствеността, но само в рамките на производството.
2)други основания за по-голям дял са свързани с упражняването на родителските права. Основният момент на доказване ще е материалното положение на този родител. По справедливост съдът ще прецени и определени някакъв нов размер на дяловете, така че да се компенсират задълженията.
3)СК съдържа също правило относно упражняването на родителските права. Съпругът, на когото са предоставени за отглеждане и възпитание ненавършилите пълнолетие деца, получава извън дела си движими вещи, които са предназначени за тяхното отглеждане и възпитание. Тази норма пряко няма ефект, но косвено има, защото вещите, предназначени за отглеждане на децата се обособяват вън от общността. Значи тя се намалява. Дяловете пак са равни, но от по-малка СИО, без вещите, които са съсобственост на децата. При определяне по-голям дял от СИО. В един момент съдът предоставя на бащата отглеждането на децата. И вещите, които майката е получила би трябвало да следват децата. Ако този, който има право на по-голям дял не по време на производството, може ли неговите наследници и кредитори да искат по голям дял. В определени хипотези а СК - категорично не, защото става дума за една лична преценка на титуляра на по-големия дял, който е починал. При хипотезата е възможно, защото прекият принос все пак подлежи на доказване.

 

[Глокая Куздра]

26. Прекратяване на брака: а) основания; б) развод по взаимно съгласие; в) развод по исков ред

чл. 44 СК – включва две разнородни групи:
- материалноправни – чл. 44 т. 2 СК, чл. 49-59 СК
Регламентират формите, основанията и правните последици, които засягат о-ята между бившите съпрузи и трети лица.
Само по силата на влязло в сила съдебно решение. Чл. 321-329 ГПК, чл. 330 ГПК- развод по взаимно съгласие.
Прекратяване на брака чрез развод може да се постигне или чрез предявяване на конститутивен иск за развод или чрез подаване на обща молба на съпрузите до съда за допускане на развод по взаимно съгласие.
Каквото и форма на развод да се избере- законодателят допуска развода на съда със съдебено решение. Недопустимо е решение за развод за постигнато съгласие чрез медиация. Медиаторът не е арбитър. Той не е носител на доброволно учредена правораздавателна власт. Не разполага с властнически правомощия да разрешава един правен спор.
Българското бракоразводно право е подчинено на 2 принципа:
1. Създаване на правни гаранции за запазване на правната връзка, която има потенциал да се закрепи брачната връзка. Това може да разглежда като принцип по чл. 14 К.
По стария ГПК- да се запази брака намира израз задължително провеждане на помирително заседание.
Новия СК възлага на бракоразводния съд само в производството по исков ред да напъти страните към помирение чрез медиация.
2. Принцип за по-бързото и освободено от юридически прекратяване на брачните препятствия, която продължава да съществува само формално.
- изоставя принципа за служебно произнасяне на бракоразводния съд по брачната вина.
чл. 49, ал. 3 СК - само изрично в петитума на исковата молба трябва да е посочено искане за произнасяне на съда относно вината.
- съгл. Новия СК при развода отпада изискването да са минали поне 3 години от сключване на брака, за да се прекрати брачния д-р.
Чл. 94 стар СК
Развод – понятие - Разводът е едно от основаният за прекратяване на брака съгл. Чл. 44 СК прилика между развода и унищожаване на брака – брачната връзка се прекратява приживе на 2 съпрузи въз основа влязло в сила решение. И в двата случая резултата настъпва от съда (чл. 52, ал. 1 СК). Разлика има в това, че правото на развод принадлежи на лице, със съпружеско качество, а унищожаване на брака може да се иска от прокурора (когато съществува брак по родство напр. ) или от по-рано сключилия брак лице.
- Основната разлика между развода и унищожаване на брака се появява във вида и характер на юридическите причини за прекратяване на брачната връзка. Докато при унищожаемост на брачната връзка- чл. 49 СК, то при унищожаване на развода са свързани с възникване на чл. 50 СК
- Основания за развод по исков ред са конкретни житейски факти, които са довели браната връзка до дълбоко и непоправимо разстройство, т. е. правна квалификация на брачната връзка. Основание за развод в този смисъл може да бъде нанесен побой, изневяра и др.
Чл. 322, ал. 1 ГПК
- При развод – когато то е по искане на една от страните – трябва задължително да се посочат всички основания от момента на сключване на брака до момента на подаване на исковата молба. Ако съда отхвърли молбата като издаде решение за това, при ново подаване на исковата молба в основанията трябва да се посочат само онези случки, които са станали след постановяване на първото решение, но не и тези за които има вече решение на съда (с отхвърляне на първата искова молба).
Абсолютни бракоразводни основания:
- Прелюбодеяние - Опит за убийство- Разболяване от срамна болест- Продължително отсъствие - и др.
Единствено форма на развод- развод по исков ред.
Развод по взаимно съгласие
Това е охранително производство, т. к. съпрузите не са в положени на ищец и ответник, а с в една обща процесуална позиция на молители. При този вид развод съпрузите са длъжни да уговорят пълно всички последици от развода в о-ята между тях (лични отношения), както о-я между тях и ненавършили пълнолетие деца, ползване на семейното жилище, фамилно име и издръжка. Чл. 51, ал. 1 СК посочва минимално необходимо задължително съдържание на развод при взаимно съгласие.
Разводът по взаимно съгласие не е договорна форма на развод, т. е. не е съглашение между съпрузите насочено към прекратяване на брачната връзка, защото правопрекратяващото действие настъпва само от съдебното решение което има 2 условно изразени част: чл. 330 ГПК
1. диспозитив за прекратяване на брака
2. утвърждаване на споразумението чл. 51, ал. 1 СК
Това са две относително самостоятелно част на диспозитива. Ако това споразумение бъде атакувано – то съдът ще постанови решение за унищожаване, но развода не отпада
Чл. 322, ал. 2 т. 2 ГПК
Ако падне споразумението, това решение не подлежи на атакуване.
Материалноправни условия за допускане на развод по взаимно съгласие. Има две условия:
- чл. 50 СК
- чл. 51 СК – различно от съдържанието по чл. 49, ал. 4 (факултативно, т. е. няма изискване за пълнота)
Съгласие за развод - чл. 50 СК
ППВС 5/77 г. –
Изисква лично присъствие на страните в залата, също лично разписване на молбата...... чл. 330 ГПК
чл. 530-541 ГПК Съпрузите трябва да са дееспособни, защото това не е исков процес. Ако някой е запретен трябва да присъства попечител, а в този процес всичко се прави лично. - Чл. 319 ГПК
Чл. 173, ал. 2 СК –
Напълно запретен съпруг не може да дава съгласие.
Ограничено запретени не може да дава съгласие, но ако има друг попечител то тогава може да сключи съгласие за развод по взаимно съгласие.
Процесуални особености.
Производството по развод по взаимно съгласие чл. 351 ГПК и чл. 51, ал. 2 СК – към него субсидиарно намират приложение на правилата на чл. 530-541 ГПК. Искането е подсъдно на РС. Местната подсъдност се определя по постоянен адрес на съпрузите. Производството започва с обща писмена молба подписана лично от 2 съпрузи. Недопустимо е подписване от пълномощник. На 1 заседание трябва 2 да се явят лично. На 1 заседание съдът проверява дали съгласието е сериозно и непоколебимо. При действието на стария ГПК предвижда помирително заседание. Особеност – молбата се разглежда в о. с. з. На това заседание се проверява, че съгласието отговаря на чл. 50 СК и дали споразумението е пълно, дали отговаря на закона и дали отговаря на интересите на децата. Ако съдът констатира недостатък той дава срок на страните да отстранят нередовностите. Ако в срока страните не представят коригирано споразумение, то съдът проверява законосъобразността и целесъобразността на споразумението. Срокът е преклузивен. При преценка на съда за интересите на децата той може да иска становище от Дирекция за социално подпомагане на децата. В случай че съпрузите не отстранят нередовностите в дадения им срок следва отхвърляне на молбата за развод.

Развод по исков ред
чл. 49 ал. 1 СК
Дълбоко и непоправимо разстройство на брака (ДНРБ) – ВС е дал разяснения на т. 2 на ППВС 10 /1971 г- под основание за развод - конкретни обективни и субективни причини, които са довели брачните отношения между съпрузите до ДНРБ. Според ВС решаващият състав трябва да прекрати брака само ако констатира, че някои причини са непоправими и брака не може да съществува. Дълбоко разстройство- при което между съпрузите липсва взаимност, доверие и уважение. Непоправимо разстройство- не може да се преодолее и не могат да се възстановят нормалните о-я между съпрузите.
ИЗВОД: Понятието ДНРБ изразява едно обективно състояние на брачната връзка. Основава се на правна преценка на съда, която има за предмет дали и в каква степен житейските факти са причинили ДНРБ.
Правно значение на вината (връзка с въпроси 16, 17 и 18)
Брачната връзка има важно значение за вината.
1. За разлика от СК от 85 г. – предвижда, че упражняване на родителски права по отношение на ненавършили пълнолетие деца не се възлага на виновния съпруг (чл. 106, ал. 2 стар СК). В новия СК липсва аналогична разпоредба.
Чл. 59 СК – цели да предостави на съпрузите по общо съгласие да решават въпросите относно родителските права, т. е. възможно е развод с произнасяне от страна на съда за вината и споразумение по отношение на родителските права. Само ако не се постигне съгласие по чл. 59 тогава съда решава този въпрос.
Критерии по новия СК: регулиране на възпитателските качества на родителя, грижите на родителя до момента, пола на детето, възрастта на детето, възможността за помощ, социалното обкръжение и материалните възможности. Чл. 59, ал. 2 СК- липсва форма на вина.

2. Брачната вина няма значение за отмяната на дарения на бивши съпрузи направени преди или по време на брака.
Чл. 55 СК вр. чл. 227 ЗЗД.
3. Брачната вина има правопрепядстващо действие да се търси издръжка след развода за себе си, т. е. за безвиновния съпруг Чл. 145, ал1 СК
чл. 322, ал. 2, изр. 2 ГПК
4. чл. 329 ал. 2 изр 1 ГПК – разноски по производството
5. Нов СК – брачната вина има значение за материалноправното условие за продължаване на процеса от призованите към наследяване низходящи или родители на починалия, ако е направил иска преди смъртта си. ( на чл. 327 ГПК). Искът на осн. чл. 49 ал. 3 СК (брачна вина) чл. 52 ал. 2 СК – роднините продължават бракоразводния процес.
чл. 232 и 234, ал. 4 Кодекс на застраховането
чл. 56, ал. 5 СК –
чл. 23, ал. 1 ЗЗД –
чл. 150 СК -
Производството по исков ред има няколко особености:
- искът за развод е подсъден на РС - чл. 103 ГПК
- искът се предявява пред съда в района постоянен адрес на ответника
- по брачните искове непълнолетни ограничено запретени съпрузи имат специална брачна дееспособност
- процесуалната легитимация може да принадлежи само на лице със съпружеско качество, искът за развод не преминава върху наследниците
- деца, ненавършили пълнолетие, които задължително следва да бъдат изслушани в брачния процес по реда на чл. 15 ЗЗакр. Д при произнасяне на съда (чл. 59 СК) относно родителските права не стават страна в брачния процес. Деца над 10 год. се изслушват задължително, под 10 год. съдът преценява на място дали ще се изслуша.
- строго личния х-р на потестативното право на развод изключва правилата за прилагане на общия исков процес относно законното правоприемство в случай на смърт на ищец или ответник. Ако ответника почине производството се прекратява без процесуално правоприемство.
- Предявяване на иск за развод е подчинено на принципа за изчерпателност на основанията за развод. Чл. 322 ал. 1 ГПК.
Принцип на еднократност и изчерпателност на брачният процес – важи както за ищеца така и за ответника.
- задължителното предявяване за съвместно разглеждане с иска за развод и на небрачните искове по чл. 322, ал. 2 изр. 2 ГПК
- възможност за постановяване на привременни мерки на висящия процес чл. 323 ГПК нов – обект издръжка на ненавършили пълнолетие деца, издръжка на съпруг, разпределение на имущество и др. Ако жилището не може да се ползва поотделно и от двамата съпрузи, поради несъвместимост – съдът постановява кой да ползва семейното жилище докато трае процеса. Чл. 59 СК
Привременни мерки - акт на съдебна администрация. Допускат се с определение на съда, което се ползва с изпълнителна сила. Това не подлежи на самостоятелно обжалване по новия ГПК. Привременни мерки се определят само по молба на единия съпруг. Съдът се произнася за тези мерки в заседанието, в което е подадена молбата.

 

[Глокая Куздра]

27. Придобиване на наследство: а) наследяване по закон – наследници; б) наследяване по завещание – форма; в) приемане и отказ от наследство; г) отговорност на наследниците; д) отношения между наследниците; е) чл. 76 от Закона за наследството

Наследяване - понятие и видове. Наследство.
І. Наслед. право е онази част от ГП, която регулира имущест. отношения, които се пораждат по повод смъртта на гражданите във връзка с преминаването на тяхното имущество към други лица.
ІІ. Наследяване (наследствено правоприемство) е преминаването на имуществото на починалия (наследодател) към други лица (негови наследници). ЗН предвижда 2 вида наследяване: 1/по закон, т. е. законът указва реда на наследяване; 2/по завещание, т. е. на основата на волята на наследодателя, изразена в особен документ, наречен завещание.
Способност за наследяване - ЗН определя по негативен начин кой може да бъде наследник. Според чл. 2 „Не може да наследява нито по закон, нито по завещание: а)който не е заченат при откриване на Н. б)който е роден неспособен да живее. " До доказване на противното този, който е роден жив, се смята за жизнеспособен. ЮЛ могат да наследяват само по завещание, ако съществуват в момента на ОН
Наследството като съвкупност от права и задължения преминава към наследниците цялостно и едновременно. Те не могат да приемат само част от него и да се откажат от другата част. Това е универсално (общо) правоприемство.
Съществува и частно правоприемство по случай на смърт, което възниква на основание на завет, извършен приживе от починалия. Частният правоприемник получава само конкретно определеното в завета имущество, и то не непосредствено, а чрез наследника.
III. Наследство (наследствено имущество, наследствена маса). Това е обектът на наследственото правоприемство. То представлява съвкупност от имуществените права и задължения на наследодателя. Личните неимуществени права не влизат в Н, освен някои, к. са свързани с имущ - напр. Автор. право.
В Н не влизат и някои имуществени права: вещното право на ползване по чл. 56/ЗС; правата и задълженията по договори, сключени с оглед на личността (трудовият договор и др. ), както и за издръжка, пенсия. В Н не влиза застрах. сума по д-р в полза на ТЛ, защото правото да получи тази сума е лично право на лицето, посочено в застрах. договор (освен ако в договора не е посочено ТЛ).
IV. Откриване на Н - това е Юф, при наличието на който възниква правото на наследяване. Според чл. 1 от ЗН Н се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия.
Времето и мястото на ОН имат важно значение. С оглед на времето на ОН се определят наследствените правоотношения - кои са наследниците, каква е Н маса, каква част се следва на всеки и т. н. Има се предвид законът, който е в действие при ОН. Мястото на ОН има значение за определяне компетентността на държавните органи във връзка с наследяването.

Наследяване по закон. Кръг на наследниците.
1. Кръг и ред:-І. първи ред: децата (по заместване - др. низходящи), ІІ -втори ред: родителите; ІІІ-трети ред: братя и сестри (по заместване - техните деца и внуци) и възходящите от втора и по-голяма степен; ІV-четвърти ред: съребрени от ІІІ до VI степен вкл. ;
Всички посочени роднини + съпругът образуват кръга на наследниците. Право да получат наследството имат тези от първия ред, ако такива няма - от втория ред и т. н.
2. Размер на дяловете 1/първи ред: по равно, 2/втори ред: по равно.
3/трети ред: а) ако са само възходящи от 11+ степен - по равно; б) ако са само братя и сестри - по равно; в) ако има и от двете групи - първите получават 1/3, а вторите - 2/3 (ако са еднокръвни -1/2 от това).
4/четвърти ред: по-близкият по степен и низходящите му изключват по-далечните по степен.
Преживелият съпруг наследява заедно с този ред роднини, които са призовани към наследяване:
а) с първи ред: по равно с всяко дете.
б) с втори ред: 1/2 (2/3 ако е над Юг брак).
в) с трети ред: същото, ако е само с една от двете групи; но ако има и братя и сестри, и възходящи от П+ степен -1/3 (1/2 при Юг брак)
Ако няма други - съпругът наследява всичко.
Трябва да се има предвид, че преживелият съпруг поначало е собственик на 1/2 от общото имущество (в СИО) - тази част не влиза в наследствената маса. Като наследник той получава посочените дялове от имуществото на починалия, което включва другата половина от СИО + личното му имущество.
Заместване - чл. 10: низходящите на наследодателя, които са починали преди него или са недостойни, се заместват в наследяването по закон от своите низходящи без ограничение на степените. Братята и сестрите - също, но само от своите деца и внуци.
Особени правила - Преминаване на наследственото имущество към държавата - когато няма наследници по закон или по завещание или всички са се отказали или загубят право да го приемат. Приема се винаги по опис.

Наследяване по завещание. Завещание. Понятие.
I. Наследяване по завещание
Завещание - обща х-ка: едностранен, личен, отменим (от завещателя), безвъзмезден, формален акт, с който едно лице се разпорежда с имуществото си (или част от него) за след смъртта си.
Съдържание на завещанието - Завещанието съдържа разпореждания относно лицето, в чиято полза са, и относно предмета. Може да има и неимуществени разпореждания. Може - и модалитети (срок, условие, тежест).
Активна и пасивна способност -Активна - само дееспособен може да завещава. Пасивна - ФЛ и ЮЛ. Само чужда държава не може недв. имот в Б-я.
Нотариално завещание -Компетентен орган - всеки нотариус (рай. съд) + 2 свидетели. Действия: 1/проверка на самоличността на завещателя; 2/проверка на дееспособността на завещанеля; 3/завещателят изявява волята си устно и нотариусът записва; 4/нотариусът прочита записаното завещание; 5/означава мястото и датата; 6/завещанието се подписва от завещателя, свидетелите и нотариуса. Всичко се извършва пред свидетелите и се отбелязва от нотариуса.
Саморъчно завещание – 1/изцяло ръкописно + дата + подпис. 2/пазене: от завещателя или др. лице или нотариус. 3/обявяване: от нотариус, с протокол, отбелязване, подписи. 4/искане за обявяване: от заинтересонаните лица, до рай. съдия – да определи срок.
II. Запазена и разполагаема част
Запазената част е за определен кръг наследници - низходящи, съпруг, родители. С тази част наследодателят не може да се разпорежда чрез завещание или дарение. Законът определя запазената част на всеки от посочените роднини (чл. 29). Разполагаема част е останалото му имущество.
Приемане на наследство - едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да придобие наследството. А/приемането произвежда д-е от откриване на насл (обратна сила). Б/няма срок за приемане, но може рай. съдия да определи такъв срок (преклузивен) по искане на всеки заинтересован. В/приемането: направо (изрично - с писмено заявление до районния съд, или мълчаливо) или по опис. Г/приемането не може да се оттегли; д/приемането под условие, за срок или част от наел е недействително; е/грешката не влияе;
Приемане на наследство по опис -Цел - да ограничи отговорността си до полученото. Как - изрично, писмено, пред рай. съдия, срок - 3 месеца от узнаването, вписване. Винаги по опис приемат Н: недееспособните; обществените организации; държавата.
Отказ от наследство - може, ако не го е приел. Това е едностранен акт - формален (изрично с писмено заявление пред съдията + вписване), с който призованият наследник изявява волята си да не приеме наследството. Отказът произвежда д-е от вписването. Не може да се оттегля.
Лицето, което се е отказало, се изключва от кръга на наследниците -неговата част уголемява дяловете на останалите. Отказът от наследството не го лишава от правото да получи завет.
Отговорност на наследниците.
Когато едновременно са призовани няколко лица - между тях се формира наследствена имуществена общност - всеки притежава идеална част; прилагат се правилата за съсобствеността.
Отговорност на наследниците за дълговете на наследодателя: 1/съобразно дела на всеки; 2/поначало - с цялото си имущество, но ако е прието по опис - до размера на полученото; 3/залогът и ипотеката следват вземането; 4/кредиторите могат да искат отделяне на имуществото; и

 

[Глокая Куздра]

28. Делба на недвижимости: а) същност, предпоставки и видове; б) доброволна делба - процедура (ЗС, ЗДС, ЗОС, ЗКИР, ЗУТ) ; в) съдебна делба - процедура и фази (уредба в ГПК, ЗС, ЗДС, ЗОС, ЗКИР, ЗУТ); г) промяна в подробния план и в кадастъра; д) делба, извършена приживе; е) промяна на идентификатори вписване

І. Делба на наследство - обща х-ка. 1/прекратява имуществената общност и създава на нейно място отделни имущ права на сънаследниците върху реално определени обекти; 2/може да се иска от всеки сънаследник (от заветник - не); 3/няма давност; 4/трябва да участват всички наследници.
Видове делба: доброволна и съдебна; пълна и частична;
II. Доброволна делба -Това е договор. Може и чрез съдебна спогодба.
Форма - за валидност - писмена с нотариална заверка на подписите (освен за дв. вещи до 50лв). Делбата се счита извършена в момента, в който подписите бъдат нотариално удостоверени.
III. Делба, извършена от наследодателя приживе - може с дарение или със завещание.
1. Делба-дарение: д-р м/у наследодателя и неговите наследници, с който той приживе и безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя между наслед-те. Уредба-ЗЗД (за дарението).
Форма: за недв. имоти - нотариален акт; за движими - писмена форма с нотариално заверени подписи или с предаване.
Дарението става задължително приживе на наследодателя - от деня на изричното му приемане от всички наследници без изкл. Те стават собственици и не могат да искат нова делба след смъртта му.
За бъдещо имущество - не може (нищожност).
С изрична уговорка може да се запази ползването.
2. Делба-завещание: едностр. акт, по правилата на завещанието-произвежда д-е след смъртта му.
IV. Съдебна делба –ГПК.
1. Общах-ка: а) СД е особено исково конститутивно производство, по реда на което се установява и принудително осъществява потестативното право на делба(ПД).
б)Особеностите на СД произтичат от особения и предмет.
Предмет на СД е правото на делба (ПД) - то е потестативно право, елемент на всяка съсобственост, независимо от произхода й. То принадлежи на всеки съсобственик, независимо от дела му. Не се погасява по давност.
ПД е право, по силата на което носителят му с едностранно волеизявление по реда на това производство, независимо от волята на останалите съсобственици, може да предизвика прекратяване на съсобствеността спрямо всички.
в)Производството с конститутивно, защото правото е потестативно.
г) Производството е двуфазово: в първата фаза се установява ПД(фазапо допускане на СД), а във втората фаза съдебно признатото ПД се осъществява.
д) Страни в СД трябва да бъдат всички настоящи участници в имуществената общност, предмет на СД. Другарството е задължително и ако някои от съсобствениците не участва. СД е недействителна Съдът следи служебно.
е)Всеки от съсобствениците има двойно правно качество по делото, независимо от формалната роля, която заема; т. е. всеки за своята част е ищец, а за частите на другите - ответник. Това се отразява върху отговорността за разноските - съответно на дела..
ж)Производството може да има и други усложнения: 1/съделителите могат с осъдителни искове да предявят взаимни притезания, произтичащи от съсобствеността (напр. за добиви, подобрения и др. ) 2/възлагане на неподеляем жилищен имот. е) Подсъдност - районния съд, независимо от цената.
2. Първа фаза -фаза по допускане на СД.
а)Започва с писмена молба (по общите изисквания), към която се прилагат различни документи в зависимост от характера на съсобствеността, (напр. за наследство - удостоверение за смъртта на наследодателя и за това кои са неговите наследници).
б) В първото заседание всеки от съд може да оспори правото на някой от тях да участва в делбата, размера па неговия дял или принадлежността на някой от имотите към имущ. общност. Това са трите въпроса, по които във втората фаза не може да се спори, защото се решават със СПН с Р за допускане на делбата. Няма ограничения за доказателствата.
в)първата фаза завършва с Р, което се ползва със СПН по 3 въпроса: 1/между кои лица. 2/относно кои имоти и 3/при какви дялове трябва да се извърши СД. Тези 3 въпроса не се пререшават.
Когато съдът е решил подсъдни нему преюдициални спорове, предявени с искове, по тях също има СПН.
3. Втора фаза - фаза по извършване на СД
а)Това е своеобразно изпълнение на Р от първата фаза. б) Освен това втората фаза на СД може да бъде използвана и за да се разрешат споровете между съделителите по т. нар. „сметки помежду им". Чрез предявяване на тия спорове се идва до обективно съединяване с иска за СД на осъдителни искове между съделителите, отнасящи се до облигационни притезания, възникнали по повод на имущ. общност,
в)Едновременно във втората фаза съдът започва процесуални действия, целящи да се осъществи ПД. Това може да стане: чрез образуване на дялове и разпределянето им като обекти на изключителна собственост на съотв. съделител – разделителен протокол.
След тегленето на жребия или от деня, когато е влязъл в сила раздел, протокол (когато той определя носителите на дяловете) настъпват вещноправните последици на СД. В полза на отделните съделители възниква изключително право на собственост върху имотите, включени в техните дялове. В това се състои конститутивният ефект на СД, който се прибавя към СПН, с която е установено ПД.
Промяна на ПУП
Подробният устройствен план (ПУП) се създава като приложение на общия градоустройствен план. В случай, че за населеното място няма общ устройствен план, се създава направо ПУП. Подробните устройствени планове могат да бъдат застроителни и регулационни, по вертикалното планиране, кварталнозастроителни и силуетни, за архитектурно-художествено оформяване на населеното място или части от него, комуникационни, за благоустрояването и други необходими планове.
Планът се придружава от планове за вертикално планиране, планове-схеми за комуникационно-транспортната мрежа, за водоснабдяване, канализация, електрификация и при нужда – за зелени системи, за геоложки проучвания, за топлоснабдяване, газоснабдяване, за далекосъобщения и други, които се одобряват едновременно с подробния устройствен план като неразделна част от него.
Подробните планове определят в окончателна форма предвижданията и установяват необходимите мероприятия за архитектурно-градоустройствено изграждане, преустройство и развитие на населеното място и свързаната с него зона на влияние.
Кога се налага изработване или изменение на ПУП? Ето някой от най-често срещаните случай:
- при урегулиране на поземлен имот с цел строителство;
- при промяна предназначение на земеделски земи;
- при изменение на съществуващ кадастрален план с цел корекция на непълноти (пример: липса на достъп до даден имот);
- при съдебна делба на урегулирани имоти.
Искане за изработване или промяна на действащ подробен устройтсвен план се подава до кмета на общината от собственика на имота или упълномощено лице.
Изменение на идентификатора
Чл. 54. (1) (Изм. - ДВ, бр. 29 от 2006 г. ) Измененията в кадастралната карта по чл. 53 се одобряват със заповед от изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър или от овластен от него началник на служба по геодезия, картография и кадастър. Заповедта се съобщава на заинтересуваните лица по реда на Гражданския процесуален кодекс.
(2) (Доп. - ДВ, бр. 36 от 2004 г., изм. - ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 01. 03. 2007 г. ) Заповедта по ал. 1 може да се обжалва по реда на Административнопроцесуалния кодекс пред административния съд по местонахождението на имота.
(3) (Изм. - ДВ, бр. 29 от 2006 г. ) Агенцията по геодезия, картография и кадастър незабавно предава на службата по вписванията скица - копие и извлечение от одобрения кадастрален регистър на недвижимите имоти за всеки отделен имот при:
1. разделяне или съединяване на недвижими имоти по искане на собственика;
2. разделяне на недвижими имоти в резултат от промяна на граници на административно-териториални единици, землищни граници, граници на територии с еднакво трайно предназначение;
3. разделяне на недвижими имоти при промяна на трайното предназначение на част от имот;
4. отстраняване на непълноти и грешки.
(4) При съдебна делба съдът възлага обособените дялове, след като са получили идентификатори в кадастъра по реда на този закон.
(5) При доброволна делба се прилага редът по ал. 4. Недействителна е доброволна делба, ако дяловете на съделителите не са получили идентификатори в кадастъра.

 

[Глокая Куздра]

29. Обекти на интелектуалната собственост и защита на правата върху тях: а) в областта на авторското право; б) изобретения, марки, полезни модели, наименования за произход и др.

Обектите на интелектуална собственост са нематериални блага, с икономическа ценност, изразени са по начин и в обективна форма, посочени в правна норма и които преди всичко са резултат на творческа дейност. В разпоредби от национален, международен и наднационален характер се изброяват поначало неизчерпателно различни обекти. Общата класификация на обектите на интелектуална собственост може да се изрази както следва:
-обекти на авторското право и сродните му права;
-обекти на индустриална собственост като: обекти на патентното право, обекти на правото на означения, обекти на правото на промишлен дизайн;
-всички други обекти, отнасящи се до интелектуална дейност.
Изискванията за правна закрила на обектите на авторското право включват произведението да е резултат на творческа дейност и да отговаря на възможни изразни средства и форми на творческа дейност.
Обектите на индустриална собственост са също интелектуални резултати, които могат да бъдат изобретения и полезни модели (обекти на патентното право), марки и географски означения, а също и фирми (обекти на правото на означения), промишлен дизайн (обекти на правото на промишлен дизайн), както и права, произтичащи от нелоялна конкуренция.
Същност на нарушенията на правата върху обекти на интелектуална собственост
Противоправното използване от трети лица на правно закрилян обект на интелектуална собственост, т. е. без съгласието на и въпреки волята на притежателя на субективни права, съставлява нарушение на права върху обекти на интелектуална собственост. Многообразието и различията в правния режим на обектите на интелектуална собственост предопределят различия и в правната уредба във връзка с нарушенията на правата върху тях. Българското право не съдържа общо определение на понятието нарушение на права върху обекти на интелектуална собственост.
Извършването на маркетингова дейност е свързано с възможността да се допускат нарушения на права върху обекти на интелектуална собственост или с необходимостта да се извършват правни и фактически действия за защита срещу нарушения от трети лица.
Видове нарушения на правата върху обекти на интелектуалната собственост
Практическото осъществяване на маркетинговата дейност изисква да се обърне внимание на2q видовете нарушения според видовете обекти на интелектуална собственост, разграничавани в зависимост от техните признаци. Признаците на различните обекти се определят в национални и международноправни актове.
права върху обекти на авторското право и сродните му права;
права върху обекти на индустриална собственост;
всички други права, отнасящи се до интелектуална собственост.
1. Нарушения на права върху обекти на авторското право.
2. Нарушения на права върху обекти на индистриалната собственост.
3. Нарушения върху всички други права върху обекти във връзка с интелектуална дейност (върху ноу-хау и шоу-хау).
Нарушения на права върху обекти на авторското право и сродните му права.
Посочването на видовете обекти е неизчерпателно, но за улесняване прилагането на закона са изброени различни видове произведения на литературата, изкуството и науката, като: литературни произведения, включително произведения на публицистиката и компютърни програми; музикални произведения; сценични произведения; филми и други аудиовизуални произведения; произведения на изобразителното изкуство; произведения на архитектурата; фотографски произведения; проекти, карти, схеми, планове и др; графично оформление на печатно издание; преводи и преработки на съществуващи произведения; периодични издания, енциклопедии, сборници, антологии, библиографии, бази данни; аранжименти на музикални произведения и фолклорни творби.
ЗАЩИТА НА АВТОРСКОТО ПРАВО
Чл. 94. (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10. 01. 2006 г. ) (1) Който наруши авторско право, сродно на него право или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване.
(2) Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушението.
(3) При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението.
(4) Съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото.
Чл. 94а. (Нов - ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10. 01. 2006 г. ) (1) Когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение:
1. от петстотин до сто хиляди лева, като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 94, ал. 3 и 4, или
2. равностойността на предмета на нарушението по цени на дребно на правомерно възпроизведени екземпляри.
(2) При определяне на обезщетението по ал. 1 се вземат предвид и приходите, получени вследствие на нарушението.
ПАТЕНТНО ПРАВО /ПРАВО НА ИНДУСТРИАЛНА СОБСТВЕНОСТ/
Патентното право има два самостоятелни обекта на закрила- изобретенията и полезните модели. ЗП не съдържа дефениция на понятието изобретение. Законът само посочва признаците, които трябва да притежава едно изобретение, за да бъде признато за патентоспособно. Като изобретение може да се квалифицира техническо решение на задача, което са отнася до която и да е област на стопанството, науката, културата, здравеопазването и отбраната. Не е достатъчно обаче да е налице изобретение, за да се получи за него патент. За да се получи патент са необходими 3 кумулативно поставени от закона условия. Те са визирани в чл. 6 ЗП. Съгласно него:
(1) Патенти се издават за изобретения от всички области на техниката, които са нови, имат изобретателска стъпка и са промишлено приложими.
ПРАВА ВЪРХУ МАРКИ, ПРОМИШЛЕН ДИЗАЙН, ГЕОГРАФСКИ ОЗНАЧЕНИЯ
Марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Такива знаци могат да бъдат думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци или всякакви комбинации от такива знаци.
Марка е търговска марка, марка за услуги, колективна марка и сертификатна марка.
Правото върху марка се придобива чрез регистрация, считано от датата на подаване на заявката. Правото на регистрация принадлежи на първия заявител. Правото върху марка включва правото на притежателя є да я използва, да се разпорежда с нея и да забрани на трети лица без негово съгласие да използват в търговската дейност знак, който:
1. е идентичен на марката за стоки или услуги, идентични на тези, за които марката е регистрирана;
2. поради неговата идентичност или сходство с марката и идентичността на стоките или услугите на марката и знака съществува вероятност за объркване на потребителите, която включва възможност за свързване на знака с марката;
3. е идентичен или сходен на марката за стоки или услуги, които не са идентични или сходни на тези, за които марката е регистрирана, когато марката се ползва с известност на територията на Република България и използването на знака извлича без основание облаги от отличителния характер или известността на марката или ги уврежда.
Правото върху марката може да е притежание на две или повече лица.
Всеки съпритежател може да я използва без съгласието на останалите и без да се отчита за това, освен ако между тях е уговорено друго в писмена форма. При използването на марката притежателят може да посочва регистрацията й, като в близост до нея поставя латинската буква R, заградена в кръг.
Срокът на действие на регистрацията е десет години от датата на подаване на заявката.
Чл. 51. (1) Под географско означение се разбира наименование за произход и географско указание.
(2) Наименование за произход е наименованието на страна, район или определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и чието качество или свойства се дължат предимно или изключително на географската среда, включваща природни и човешки фактори.
(3) Географско указание е наименованието на страна, район или определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и притежава качество, известност или друга характеристика, които могат да се отдадат на този географски произход.
Правната закрила на географското означение се предоставя чрез регистрацията му в Патентното ведомство. Правото на заявяване принадлежи на всяко лице, което извършва производствената си дейност в определеното географско място, и стоката, която произвежда, отговаря на установените качества или особености. Регистрирано географско означение може да се използва само от лице, което е вписано като негов ползвател.
Промишлен дизайн е видимият външен вид на продукт или на част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветовото съчетание или комбинация от тях. Лицето, създало дизайн, има право на авторство по този закон. Това право е безсрочно и непрехвърляемо и се ползва от защита по този закон, независимо от защитата, която може да получи и по други закони.
Право върху дизайн се придобива чрез регистрацията му в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявка за регистрация.

 

[Глокая Куздра]

30. Исков процес по Гражданския процесуален кодекс: а) видове искове; б) подведомственост, подсъдност, срокове; в) призовки и съобщения; г) процесуално представителство; д ) съдебен състав и отводи

ВИДОВЕ ИСКОВЕ
Установителен иск.
Установителен иск /УИ/ е този, чиито петитум се ограничава с искането да се реши гр. правен спор със СПН. Спор може да възникне относно всяко гр. право, затова УИ е допустим относно всякакви гр. права или правоотношения, докато предмет на осъдителен иск могат да бъдат само притезания, а на конститутивен иск само потестативни права. Правоотношението предмет на УИ трябва да се твърди или отрича като едно конкретно вече възникнало решение, та дори и с модалитет /срок, условие/. По изключение и факти могат да бъдат предмет на УИ. С УИ може да се предяви цялото право или правоотношение, а може да се предявят и само част от тях. Той има най-широко приложение от гл. точка на правата. Предпоставки за УИ:
1. Трябва да са налице всички процесуални предпоставки;
2. При него интересът е специфичен, защото той ще е налице само ако няма друг път за защита на това материално право, ако има друг път за защита, то няма УИ. В практиката УИ са редки. Интересът при тях се предполага, той е евентуален. Когато бъде оспорен, трябва да се докаже интересът. Интересът при УИ най-добре се разкрива, когато по делото ответника оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Страни – надлежните страни по УИ са в чл. 97, ал. 1. всеки, който има интерес от установяването на действителното правно положение може да предяви УИ. С правото на УИ се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на УИ, без да имат при това качеството на субституенти. УИ се характеризира спрямо другите искове с най-широк кръг надлежни страни.
Видове УИ.
1. Положителни – когато ищецът иска да се установи съществуването на едно право;
2. Отрицателни – когато ищецът иска да се установи, че не съществува едно право.
Един и същ правен спор може да даде повод за положителни или отрицателни УИ. Всичко зависи от това коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебно решаване на спора. Поеме ли този почин страната, която твърди съществуването на спорното право, нейният иск ще бъде положителен УИ. Предяви ли иск страната, която отрича съществуването на спорното право, ще бъде отрицателен УИ. Понеже са насочени към решаване на същия спор делата по двата иска ще бъдат тъждествени. Да се уважи половината иск, означава да се отхвърли отрицателния или обратното. Има и т. нар УИ за факти: фактите не са право. Тези факти може да са предмет на делото само с УИ и то само в предвидените от закона случаи /чл. 97, ал. 3 и 4 ГПК/; иск целящ да установи истинност или неистинност на документи; иск за установяване на престъпно обстоятелство; иск за произход – произхода е факт. Легитимирани ответници по чл. 97, ал. 4: а/ лицето, за което се претендира да е извършило престъпление, респективно неговите наследници, ако то е починало; б/ лицето, на което ще бъде противопоставено, като основание за права или отмяна на изгодно за него решение. УИ за други факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет на УИ са недопустими. Важна особеност на всеки УИ е че тяхното предявяване е безсрочно. Макар и да не се погасява сам по давност УИ може да прекъсне погасителна давност относно материалното право, за което е предявен.
Осъдителен иск.
С него ищецът иска от съда да установи със СПН, че в негова полза съществува неудовлетворено гр. притезание и да се допусне принудително удовлетворяване на притезанието срещу ответника, т. е. ответника да бъде осъден. Съдържа в себе си един установителен иск плюс изпълнителна сила да съди ответника. Има ли възможност за осъждане, установителен иск е недопустим. Осъдителния иск има СПН. Задачата на ОИ е да отвори вратите на изпълнителния процес. Предмет на ОИ: а/ само изискуеми притезания за определена престация, за др. видове права не може; б/ ако ответника носи отговорност със своя вещ за чужди действия. Само тези права могат да бъдат предмет на ОИ, защото само те могат да бъдат предмет на търсеното с ОИ принудително изпълнение.
Според чл. 97, ал. 2 ОИ може да се предяви за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение. Може да се предяви ОИ за в бъдеще. Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост, липсата му налага да се прекрати делото по ОИ. Винаги трябва да има интерес, но самото притезание може да бъде оспорено. В ОИ може да няма оспорване на притезанието, но ако не се изпълнява задължението по това право се поражда интерес от ОИ.
Легитимиран да предяви ОИ по право е само носителя на неудовлетвореното притезание. И процесуален субституент може да предяви ОИ, но ще иска осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието. Надлежния ответник по ОИ е само това лице срещу което се търси принудително изпълнение. Само този, който материално-правно е овластен да получи и на който материално-правно задължение е да даде – само те са надлежни страни по ОИ.
Конститутивен иск.
В редица случаи материалното право овластява един от субектите на гр. правоотношение да предизвика с едностранно свое волеизявление промяна в правната сфера на другия субект на правоотношението, която е независима от неговата воля. Тези права се наричат потестативни или преобразуващи. Такива са правото да се развали двустранен договор, да се прекрати брак, трудово правоотношение. Искът, с който се прекратява потестативно право, което може да се упражни само чрез съда, като се иска от него да го потвърди със СПН и да постанови следващата от него промяна на гр. правоотношение между спорещите страни се нарича конститутивен иск /КИ/. Тези потестативни права са изрично посочени в материално-правната норма. Потестативно право е да преобразуваш нещо. Защитата, която се търси с него, включва в себе си защитата която се търси нещо повече – промяна гр. правоотношения между страните по делото. По правило двете страни могат да предизвикат промени по взаимно съгласие, тогава КИ не е необходим, но когато в противоречие с действителното правно положение другата страна не дава съгласие за дължимата правна промяна се прилага КИ. Конститутивното решение удовлетворява потестативното право, едновременно с това го погасява, КИ е средство за принудително осъществяване.
Предмет на КИ могат д абъдат само потестативни права и то такива, които могат да се упражнят съдебно. Тяхното приложно поле е най-ограничено. Всякога, когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване, е налице интерес от предявения КИ. Надлежни страни са лицето, което претендира, че е носител на потестативното право и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика промяна. Типични случаи в съдебната практика за КИ са: а/ иск за развод; б/ иск за унищожаване на брак; в/ иск за делба; г/ иск за разваляне на двустранен договор; д/ иск за обявяване на предварителен договор за окончателен; е/ иск за унищожаване на сделка. КИ се издава за нищожни сделки.
За някои потестативни права се изисква съдебно решение за тяхното упражняване /типичен случай - брака/. Разлики между КИ и иска за спорна съдебна администрация – когато има спорна съдебна администрация, съдът решава въпроса по целесъобразност, тук няма потестативно право, съдът трябва да потвърди и когато го потвърди следва трансформация на съществуващите до този момент правоотношения /спорове на кого от съпрузите да се предостави семейното жилище/.
ПОДВЕДОМСТВЕНОСТ И ПОДСЪДНОСТ
Подведомственост
От гледна точка на органа е неговата компетентност да издаде държавен акт, от гледна точка на делото е когато този орган е задължен да го реши. Това е правото и задължението да се издаде държавен акт. Това е компетентността на съдилищата да извършат правораздаване. Това е юрисдикцията на съда. Има различни държавни органи и всички имат своята компетентност, т. е. те трябва да решават дадени въпроси, това е подведомствеността на съда. Трябва да има един орган, който е компетентен да решава даден въпрос, в противен случай ще има стълкновение между институциите. Подведомствеността на съдилищата обхваща гражданските, наказателните и административните дела.
Гражданския процес се интересува от подведомствеността по гражданските дела. Щом има спор за материално гражданско право, то те са в подведомственост на съда. Понятието гражданско дело трябва да се схваща в две насоки: а/ с оглед на компетентността /подведомственост или подсъдност на делото/; б/ с оглед на процедурата за разглеждане на делото. Гражданските, наказателните и административните дела не са подсъдни на едни и същи съдилища и не се разглеждат по един и същ съдопроизводствен ред. Гражданските дела се разглеждат по реда на ГПК, наказателните по реда на НПК, а административните по реда на ЗАП и ДПК.
Съдът преценява, дали делото е граждански спор относно гражданско правоотношение. Съдът сам решава дали едно дело му е подведомствено или не. Ако съдът реши дадено дело, което не му е подведомствено, то решението е недопустимо и ще се обезсили от по-горната инстанция. Подведомствеността на съдилищата по чл. 6 обхваща осъдителните и установителните искове относно граждански права. С Конституцията от 1991 г. се премахнаха всички особени юрисдикции. Не всички спорове обаче се решават от граждански съд, лицата с дипломатически имунитет са извън юрисдикцията на българския съд. Относно подведомствеността съдът следи служебно. По въпросите за подведомствеността съдът винаги се произнася с определение, което подлежи на обжалване по реда на ГПК в седемдневен срок с частна жалба и то не само когато прекрати делото поради липса на подведомственост, но и когато го приеме за разглеждане, докато при другите процесуални предпоставки подлежи на обжалване само определението, с което делото се прекратява. След прекратяване на делото съдът трябва да го препрати за разглеждане на компетентен орган.

Подсъдност. Видове
Подсъдността е властта на съда да разгледа и реши граждански правен спор. Подобно на подведомствеността, подсъдността е от гледище на съда компетентността да разгледа така определената група дела, а от гледището на тези дела подсъдността е тяхното подчинение на правосъдната власт на съответния съд. Тези дела са му подсъдни. Подсъдността е производна на подведомствеността и предпоставя властта на съда да разгледа делото. Докато подведомствеността обуславя възникването на правото на иск, подсъдността обуславя неговото надлежно упражняване. Подсъдността може да произтича от разпоредбите на закона и тогава тя е законна (такава е родовата, местната и функционалната подсъдност). Но подсъдността може да бъде предвидена и в договор, тогава тя е договорна. Подсъдността може да се основава на неразпореждане на съда, по силата на което дело, което е подсъдно на един съд, става подсъдно на друг. До това се стига когато окръжния съд изземе дело подсъдно на районния съд. Всеки съд може да извърши валидно процесуално действие само на територията на своя район. Но по делото може да възникне нужда да се призоват лица, живеещи в друг район, или да се съберат доказателства в друг съд. В такъв случай се налага сътрудничество на съда, в чиито район трябва да се извършат процесуални действия.
Видове подсъдност:
Родова подсъдност
Родовата (материалната, предметната) подсъдност определя на кой съд като първа инстанция е подсъдно делото. В България има районни, апелативни, окръжни съдилища и ВКС. Правилото е че всеки спор е подсъден на Районния съд като първа инстанция. Те са винаги първоинстанционни съдилища, но има и редица изключения: а) искове за установяване и оспорване на произход – първа инстанция е ОС; б) прекратяване на осиновяването – първа инстанция е ОС; в) поставяне под запрещение и неговата отмяна –г) искове по граждански и търговски дела с цена на иска 10 000 лева - първа инстанция е ОС; д) когато спорът е за вещни права, първа инстанция е РС, независимо от стойността на този вещен иск; е) исковете за екзекватура са подсъдни на СГС. Едно решение на чуждестранен съд за да се изпълни на Българска територия, трябва да се одобри от СГС. Ако РС разглежда дело, което не е в неговата компетентност, то решението му е недопустимо и се обезсилва. Ако дело на РС се разглежда от ОС, то съдебното решение е допустимо. Апелативния съд и ВКС никога не са първоинстанционни. Когато има обективно съединяване на искове и сборът от цената им е над 10 000 лева, то се разглежда от окръжния съд като първа инстанция, а ако е под 10 000 лева всеки един от тях трябва да се разглежда от районния съд като първа инстанция (според Любен Корнезов). Ако има обективно съединяване на искове с различна подсъдност – например за установяване на бащинство и за издръжка – разглежда се от ОС тъй като главният иск е подсъден на ОС, най-напред се установява бащинство а после се присъжда издръжка.

Местна подсъдност. Договорна подсъдност.
Тя определя на кой конкретен съд е подсъдно едно дело, кой съд има властта да реши един гражданско правен спор. Тя се определя от връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Принципът при местната подсъдност е, че е компетентен съдът, в чиито съдебен район е местожителството на ответника /седалището на ЮЛ ответник/.
Изключения от този принцип: а/ при дела за издръжка, ищецът има право на избор, т. е. може да предяви иск по местожителството на ответника или по своето местожителство. Издръжката независимо то нейния размер е подсъдна на РС; б/ исковете срещу малолетни или поставени под пълно запрещение – пред съда по местожителството на законния им представител; в/ искове за вещни права върху недвижими имоти – компетентен е съда, в чиито район се намира имота. Съдът следи служебно за тази подсъдност; г/ когато се води иск за подобрение върху имота, той също се предявява пред РС по местонахождението на имота. Същото важи за разваляне на договор или обявяване на предварителен договор за окончателен. Когато предмета на договора е недвижими имоти в различни райони, тогава ищецът избира един от районните съдилища, където се намира един от имотите, независимо от стойността му; д) исковете за наследства, за наследяване или унищожаване на завещание, дялове на наследство – искът се предявава там, където е открито наследството. Ако наследодателя е български гражданин и по време на смъртта си не е имал местожителство в страната, искът се предявява по последното му местожителство в РБ или в района, където се намира имотът му; е) при непозволено увреждане, увредения (ищецът) има право на избор, може да предяви иск в чиито район е станало увреждането или пред съда, в чиито район живее ответника. Когато обаче едно увреждане е продължителен процес и е започнало в съдебния район на един съд а е приключило в района на друг съд, то искът се предявява в съда, в чиито район е приключил увреждането; ж) когато има ответник – студент, курсант, войник и т. н. и се касае за парични вземания, искът се предявява по местопребиваването на ответника.
Когато по делото има няколко ответника, които имат няколко местожителства, респективно седалища, ищецът избира по чие местожителство или местоседалище да предяви иск; з) когато лицето ответник няма местожителство, искът се предявява по местожителство на лицето, което го представлява, а ако няма такова по местожителството на ищеца същото важи за лицето, което няма местожителство в страната. Когато двете страни няма местожителство в страната, искът се предявява в СГС. Когато лицето няма местожителство се призовава в съда чрез ДВ; и) исковете срещу държавни учреждения, държавни предприятия, кооперации и т. н. – предявяват се по седалището им. Когато исковете са срещу държавата, те се предявяват в съда, в чиито район е възникнал спорът. Когато спорът е възникнал извън територията на България между граждани и държавата, компетентен е СРС и СГС.
Договорна подсъдност
По принцип подсъдността не може да се променя по съгласие на страните. Изключение от този принцип ГПК допуска те да уговорят различна от законово определената подсъдност и тя се нарича договорна. Този договор е процесуален. Чрез него се дава власт на съда, който не е компетентен, учредява се договорна подсъдност. Договорът важи само между двете страни, не обвързва трети страни. Договорът за подсъдност може да бъде сключен самостоятелно или като клауза на материално-правен договор, но и във втория случай има самостоятелно битие. Недействителността на гражданско-правния договор не пречи да се използва договорената подсъдност. От друга страна гражданско-правния договор може да е действителен, а да са нищожни уговорките за подсъдността.
Изисквания за договорната подсъдност:
договорът винаги трябва да е писмен
само за имуществен спор, тоест оценим в пари. Не може например за иск за развод да се сключи договор за подсъдност
конкретно да бъде описан предмета на спора
трябва точно да се определи (индивидуализира) съда
договорът може да бъде само за местна подсъдност, с изключение на дела, имащи за предмет вещни дела върху недвижим имот.
Договорната подсъдност не може да определя родовата подсъдност или функционалната подсъдност. Законът допуска да се уговори подсъдността по един индивидуален или вече възникнал спор, който още не е съдебно предявен. Той не допуска обаче да се променя подсъдността на едно вече заведено дело.

ПРОЦЕСУАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО
Процесуално представителство е налице, когато вместо страната и от нейно име едно друго лице извършва или приема извършени спрямо страната действия.
Процесуалният представител участва в процеса, правните последици от извършените от него процесуални действия не настъпват в правната сфера на процесуалния представител и не винаги настъпват в правната сфера на представляваното лице.
За да бъде едно лице процесуален представител, то трябва да бъде конституирано от съда. Поради съдебна грешка е възможно лице, което няма представителна власт да извърши действия на процесуален представител. Тогава действията не представляват действия в правната сфера на никого!
Качества на процесуалния представител:
1) Процесуална дееспособност. При ограничено запретен родител той представлява детето, но е необходимо потвърждаване от попечителя. При конфликт се прилага чл. 16.
2) Представителят е само физическо лице (следва от горното).
3) Процесуално представителство може да се упражни само спрямо страна в процеса (не и спрямо някой друг участник).
4) Наличие на надлежна представителна власт.
Видове представителство (Цв. Ж. ):
Представителство от:
1) Лица в родствена връзка. 2) Лица с особена квалификация. 3) Лица, които представляват по силата на особени законови норми.
Според качеството на представлявания:
1) Физическо лице. 2) Юридическо лице. 3) Държава.
Според източника на представителната власт:
1) От закона - законово представителство. 2) От волята на представляваното лице - доброволно представителство.

СЪСТАВ НА СЪДА
Чл. 20. Първоинстанционните дела се разглеждат в състав от един съдия, а въззивните и касационните - в състав от трима съдии, единият от които е председател на състава.

Съвещание
Чл. 21. (1) Съвещанието и гласуването на съдебния състав се ръководи от председателя на състава и се провежда тайно.
(2) Никой от съдиите не може да се въздържи от гласуване.
(3) Членовете на състава гласуват в поредност според старшинството. Първи гласува младшият член, а председателят гласува последен.
(4) Когато при решаване на делото по същество съдът трябва да се произнесе по няколко иска, по всеки от тях се провежда отделно гласуване.
(5) Решенията на съда се приемат с мнозинство на гласовете на съдиите.
(6) Съдията, който не е съгласен с мнението на мнозинството, подписва решението, като мотивира отделно своето особено мнение.
ОСНОВАНИЯ ЗА ОТВОД
Чл. 22. (1) Не може да участва като съдия по делото лице:
1. което е страна по делото или заедно с някоя от страните по делото е субект на спорното или свързано с него правоотношение;
2. което е съпруг или роднина по права линия без ограничение, по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до трета степен на някоя от страните или на неин представител;
3. което живее във фактическо съпружеско съжителство със страна по делото или с неин представител;
4. което е било представител, съответно пълномощник, на страна по делото;
5. което е взело участие при решаване на делото в друга инстанция или е било свидетел или вещо лице по делото;
6. относно което съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие.
(2) Съдията е длъжен сам да се отстрани в случаите по ал. 1, т. 1 - 5, а когато не приеме отвода по ал. 1, т. 6, да обяви обстоятелствата.

Процедура по отвода
Чл. 23. (1) Отстраняване може да поиска всяка от страните в заседанието, след като е възникнало или е станало известно основанието за отстраняване.
(2) Съдът решава въпроса за отстраняването при участие на съдията, за когото е направено искането.
(3) Ако поради отстраняване на съдии разглеждането на делото в съответния съд е невъзможно, горестоящият съд постановява изпращането му за разглеждане в друг равен съд

 

[Глокая Куздра]

31. Производство пред първата инстанция: а) иск - съдържание, предявяване; б) отговор на ответника - съдържание, срок; в) задължения на съдията; г) първо заседание; д) правна помощ; е) съдебно производство, права на страните, задължения на съда

Предявяването на иск става задължително в писмена форма. По действащия ГПК има единствен случай, по който искът може да бъде предявен в устана форма с с. з. – инцидентен установителен иск по чл. 119 от ГПК. В новия ГПК това може да бъде направено с отговора на исковата молба.
Подаване на писмена исковата молба има значение има в няколко насоки. От значение е за давностни срокове и преклузивните срокове. Исковата молба може да бъде подадена по два начина: 1. в съда /регистратура на съда, където се регистрира/; 2. по пощата - меродавна е датата на пощенското клеймо. Исковата молба трябва да има определено съдържание. Тя е от малкото формални процесуални документи. След индивидуализацията на страните се посочва цена на иска /чл. 127, ал. 1, т. 3 от ГПК/ - от цената на иска зависи родовата подсъдност; цената на иска предопределя държавната такса. Не е задължително да бъде посочено правното основание, тъй като то не е задължитлено за съда. Последният има право и задължението да направи правна квалификация на спора /виж приложението/.
Последиците от предявяване на иска се делят на:
1. процесуалноправни последици:
-сезира се съда;
-възниква състояние на висящност; забрана за втори процес относно същото основание и страни, пред който и да е държавен съд – по-късно заведеното дело се прекратява;
- възникването на първото процесуално праоотношение между ищеца /придобива качество формална страна/ и съда; ако исковата молба е редовна и от момента на връчване на й между съда и ответника възниква второто процесуално правоотношение;
- предопределя се /а не определя се/ предмета на делото, защото окончателното определяне предмета на делото зависи и от онова, което ответникът ще направи в отговора на исковата молба;
- прекъсва се погасителната давност.
2. Материалноправни последици:
- правоувеличаващи – лихви; от момента на подаване на исковата молба добросъвестният владелец дължи плодовете от веща
-правозапазващи - прекъсва се придобивната давност /от гл. т. на ищеца подаване на исковата молба е правопредпазваща/.
Процесуалните последици настъпват винаги, когато е предявен независимо от това дали иска е основателе или не. Материалноправни последици ще има само тогава, когато иска е основателен.
Исковата молба е разпределена в състав. Съдът извършва в разпоредително заседание проверка на исковата молба – чл. 129 от ГПК. Ако тя е редовна, съдът с разпореждане насрочва делото за о. с. з., да се връчи препис от исковата молба и приложенията на ответника и му се съобщи, за възможността да подаде отговор и последиците да не подаде такъв; да се изпрати призовка за пъровото по делото заседание на ищеца.
Ако исковата молба е нередовна: с разпореждане се оставя без движение: да се изпрати съобщение на ищеца да поправи исковата молба в 7-дн. срок, която страда от следните пороци, съобщава се, че има възможност да поиска правна помощ, ако има правото на това. Ако не поправи в срок исковата молба, последвата се връща, като разпореждането подлежи на обжалване.
Ако в исковата молба не са посочени доказателства или не ги е представил – ако изискването на чл. 127, ал. 2 от ГПК /стар ГПК/ не е изпълнено – това не е нередовност на исковата молба.
Когато ИМ бъде поправена това валидира с обратна сила първото процесуално действие – подаване на ИМ.

Възможно поведение на ответника след получаване на препис от ИМ.
Ответникът има възможност да избира между три поведения:
- признание на иска
- пасивно поведение
- защита на ответника срещу иска.
Защита по същество. При тази защита ответника се защитава срещу съществуване на материалното право, което ищецът е въвел с петитума. Възражения – правоизключващи, правоунищожаващи, правонамаляващи, правопогасяващи. Тези възражения трябва да бъдат написани в отговор на исковата молба и почти се преклудират с подаване на отговора – чл. 131, ал. 2, т. 3 от ГПК. Материалноправните възражения са:
-Правоизключващи са такива възражения, при които ответникът се позавава на факти, които изключват възникването на материалното правоотношение. Например: сделка, която е формална и ищецът иска да му бъде предадено владението на недвижим имот закупен от ответника, но договорът е сключен в писмена форма – възражение, че договорът е нищожен. Това възражение изключва възникването на материалното право въведено от ищеца в исковата молба.
-Правоунищожаващи възражения, при които ответника се позовава на унищожаемост на договора. Претендира се предаване на някаква вещ – сключена сделка при крайна нужда и явно неизгодни условия, в който случай сделката е унищожаема.
-Правонамаляващи възражения - иск за заплащане на продажна цена, но поради скрити недостатъци на вещта се прави възражение за намялаване на цената.
-Правопогасяващи са възраженията, при основателност на които същите водят до погасяване на материалното право.
Няма пречка ответникът да използва и двете защити.
В отговора на искавата молба се преклудират: възражението за местна подсъдност; за недопустимост на иска поради нередовност на исковата молба; за наличие на договор за отнасяне на спора пред доброволен арбитраж; правото да се предяви насрещен иск, инцидентен установителен иск.

Задължения на съда
Първоинстанционно производство. Разглеждане на делото.
Разглеждането на делото преминава през две фази
–подготвителна и
–фаза по същество.
Подготвителната фаза има за задача да подготви делото за разглеждане и решаване в следващата фаза.
Целта на новия ГПК е подготвителната фаза да премине в закрито разпоредително с. з., в което делото да бъде подготвено. В това първо закрито /подготвително/ с. з. по силата на чл. 140, ал. 1, съдът извършва проверка на редовността и допустимостта на предявените искове, както и на другите искания и възражения на страните и се произнася с определение по всички въпроси.
Първото нещо, което се проверява е дали искът е редовен и допустим /прави се нова проверка на ИМ молба. Това се налага поради факта, че първото разпореждане на съда не е окончателно в см., че може да оттегли разпореждането, че ИМ е редовна и допустима; в отговора на ИМ ответникът може да е направил възражение, че искът е недопустим- напр. В отговора ответникът посочва, че е налице влязло в сила СР- този иск вече е бил разгледан. В отговора може да се предяви и насрещен иск, обратен иск/.
След като счете, че исковете са редовни и допустими, съдът се произнася по исканите док. средства/допуска или не/ и насрочва с. з. по същество. По изключение - Когато в отговора по чл. 131 са предявени насрещни искания, съдът може да се произнесе и в първо открито с. з. по делото и тогава това първо по делото заседание няма да бъде по същество.
Двойната размяна на книжа на първия етап отнема повече време, но след това –спестява. Сега имаме единична размяна на книжа – чл. 140, ал. 2 ГПК.

Подготовка на делото в закрито заседание
Чл. 140. (1) След като провери редовността и допустимостта на предявените искове, както и другите искания и възражения на страните, съдът се произнася с определение по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата.
(2) Когато в отговора са предявени насрещни искания, съдът може да се произнесе по тях и по допускането на някои от доказателствата в първото заседание по делото.
(3) Съдът насрочва делото в открито заседание, за което призовава страните, на които връчва препис от определението по ал. 1. Съдът може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

Съдът в з. з. насрочва делото за разглеждане в о. с. з. и се изпращат призовки на страните, заедно с определението за допустимост на исковете.
Ако някой от исковете е недопустим т. е налице е прекратително определение по насрещен иск, то подлежи на обжалване с частна жалба –чл. 140, ал. 3. /въззив, касация/. Ответникът обжалва прекратителното определение.
Когато съдът е действал по чл. 140, ал. 1, в определението си съдът може да съобщи на страните проекта си за доклад по делото /чл. 140, ал. 3/, да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

Първо по делото открито съдебно заседание – първо о. с. з:
чл. 143 – “след разрешаване на предварителните въпроси” – въпроси на допустимост на предявените искове и редовността на предявените в производството искове. Ищецът може да направи възражение, който е ответник по евентуално предявените с отговора по чл. 131 искове. По предварителните въпроси съдът се произнася с определение.

/ Разрешаването на предварителните въпроси се осъществява като съдът се обръща към ищеца - По даване ход на делото? – Да се даде ход на делото – т. е. ищецът няма възражения срещу исковете на ответника. По същия начин съдът се обръща и към ответника. Всеки път, когато има възражение, съдът се произнася с определение. /
След разрешаване предварителните въпроси съдът пристъпва към отделяна на спорното от безспорното – изясняване на фактическата страна на спора. Последното става /чл. 143; 145, ал. 1/ като се задават въпроси /по фактите, които насрещната страна твърди/ на всяка една от страните. Съдът се обръща към ищеца – Поддържате ли иска? Ответникът по всеки един от фактите заявява дали оспорва или признава. Ответникът в отговора си на ИМ също е посочил факти. Пита се ищецът дали ги признава или не. В следствие на диалоговия режим се стига до концентрация на доказателствения матариал, за да се установи, по кои факти съществува правен спор.
Ново - Съдът, по силата на ГПК, указва на страните да допълнят и конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях – чл. 145, ал. 2. Съгласно чл. 145, ал. 3 съдът приканва страните към сключване на спогодба -предлага се на два пъти в процеса:

- в етап първо по делото с. з. след определяне спорното от безспорното – ако страните постигнат спогодба, делото се прекратява с определение. ;
Указания на съда
Чл. 145. (1) Съдът поставя въпроси на страните за изясняване на фактите, като указва значението им по делото.
(2) Съдът указва на страните да допълнят и конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях.
(3) След това съдът приканва страните към спогодба и посочва нейните последици. Ако спогодба не се постигне, съдът прави доклад, който се отразява в протокола.

- втори етап чл. 149, ал. 1 след събиране на доказателствата съдът отново приканва страните към спогодба/.
Приключване на съдебното дирене
Чл. 149. (1) След събиране на доказателствата съдът отново приканва страните към спогодба. Ако спогодба не се постигне, съдът дава ход на устните състезания.
Ако не се постигне спогодба, съдът прави доклад по делото, който се отразява в протокола-чл. 146 ГПК. В доклада съдът е длъжен да направи правна квалификация на спора, защото от правилната правна квалификация на спора зависи правилното развитие на делото и правилно съдебно решение. Когато спорът не квалифициран или е сбъркана, ще доведе до различно развитие на делото, а от там и до негативни последици. Съдържание на доклада чл. 146.

Доклад по делото
Чл. 146. (1) Докладът по делото съдържа:
1. обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения;
2. правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника;
3. кои права и кои обстоятелства се признават- кои факти са спорни и кои са признати
4. кои обстоятелства не се нуждаят от доказване- не се нуждаят от доказване – общо известни, съдебно известни и безспорни факти;
5. как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.
(2) Съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства.
(3) Съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия.
(4) Съдът се произнася с определение по доказателствените искания на страните, като допуска доказателствата, които са относими, допустими и необходими.
Докладът по чл. 146 може да бъде направен по чл. 140, ал. 1 и не сме пред изключенията на чл. 140, ал. 2. Докладът по делото е само един. Той се изготвя преди да започне събирането на доказателствата.
С подаване на ИМ, респ. отговора по чл. 131, за ищеца, съотв. за ответника се преклудира възможността да сочат твръдения и доказателства, които са могли да посочат с ИМ, респ. отговора по чл. 131. В устния доклад, съдът указва на страните, че имат последна възможност да сочат доказателства във вр. с чл. 146, ал. 3 вр. ал. 2 – когато съдът е дал указания на страните. Края на първото подготвитeлно о. с. з е крайния момент, до който страните могат да сочат доказателства.
Ако съдът не изпъли задължението си по чл. 146, ал. 2. Страните не могата да се позоват на това и да искат да сочат допълнителни доказателства след края на първото подготвително о. с. з. Съгласно чл. 271 – дава възможност решението на първа инстанция да се обжалва пред въззивна инстанция поради допуснати съществени процесуални нарушения. Предмет на въззивното производство – процесуални нарушения. Въззивният съд ще допусне док. ср-ва, които страната не е посочила, но не поради нейна вина.

ПРАВНА ПОМОЩ
В чл. 23, ал. 2 ЗПП има три императивни и комулативни предпоставки: лицето да няма средства, да има искане от него и интересите на правосъдието да изискват това.
Съдържание на правната помощ
Чл. 94. Правната помощ се състои в осигуряване на безплатна адвокатска защита.

Предоставяне на правна помощ
Чл. 95. (1) Молбата за правна помощ се подава в писмена форма до съда, пред който делото е висящо.
(2) В определението, с което се уважава молбата, съдът посочва вида и обема на предоставяната правна помощ.
(3) Определението за предоставяне на правна помощ има действие от подаването на молбата, освен ако съдът постанови друго.
(4) Определението се постановява в закрито заседание, освен ако съдът прецени за необходимо да изслуша страната за изясняване на всички обстоятелства.
(5) Определението, с което се отказва правна помощ, подлежи на обжалване с частна жалба.
(6) Определението на съда по частната жалба е окончателно.

Прекратяване на правната помощ
Чл. 96. (1) Правната помощ се прекратява:
1. при промяна на обстоятелствата, поради които е предоставена;
2. със смъртта на физическото лице, на което е предоставена.
(2) Съдът служебно или по искане на страна или на назначения служебен адвокат постановява прекратяване изцяло или частично на предоставената правна помощ считано от момента на настъпване на промяна в обстоятелствата, обусловили предоставянето й.

Лишаване от правна помощ
Чл. 97. (1) Съдът служебно или по искане на страна или на назначения служебен адвокат лишава страната от правна помощ изцяло или частично, ако се установи, че условията за нейното предоставяне не са съществували изобщо или отчасти.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 01. 03. 2008 г. ) В случая по ал. 1 страната е длъжна да внесе или да върне всички суми, от плащането на които е била неоснователно освободена, както и да заплати определеното възнаграждение на назначения й служебен адвокат.

Последици от прекратяването и лишаването от правна помощ
Чл. 98. (1) Назначеният служебен адвокат упражнява правомощията си до влизането в сила на определението за прекратяване или за лишаване от правна помощ, ако това е необходимо за предпазване на страната от неблагоприятни правни последици.
(2) От постановяването до влизането в сила на определението за прекратяване или лишаване от правна помощ се прекъсват сроковете за обжалване, след което започват да текат отново.

Напътване на страните за правната помощ
Чл. 99. Съдът информира страните за техните законни права и задължения във връзка с правната помощ, както и за правните последици при неизпълнение на задълженията им.

 

[Глокая Куздра]

32. Другарство в исковия процес: а) понятие и видове б) значение на отделните видове другарство в) особеностите на съдебното решение при наличието на другарство и последици при обжалването му

Другарство /субективно съединяване на искове/ в процеса е налице, когато на страната на ищеца или на ответника участва повече от едно лице /съответно активно и пасивно другарство/.
Допустимо е в два случая:
- когато исковете от /респ. срещу/ другарите имат за предмет техни общи права или задължения. Например: иск за собственост, предявен от съсобствениците, или договорен иск, предявен от лицата, намиращи се на една страна в материалното правоотношение - купувачи, изпълнители, възложители, наемодатели и пр.
- когато исковете почиват на едно и също основание /т. е. един юридически факт/. Пример: деликтен иск, предявен от няколко пострадали срещу причинителя.
Съществува и едно допълнително изискване - исковете на другарите да подлежат на разглеждане по един и същ процесуален ред и да са подсъдни на един съд. В противен случай производството следва да бъде разделено. Например: ако в една искова молба до Районния съд, подадена от двама ищци, единият претендира от ответника обезщетение в размер на 8 000 лв., а другият- 12 000 лв., производството следва да се раздели, като това по втория иск бъде изпратено по подсъдност на Окръжния съд.
При субективното съединяване на искове родовата подсъдност се определя от цената на отделните искове, а не от сбора им. Ако всяка отделна претенция от или срещу другарите е по-малка от 10 000 лв., делото е подсъдно на Районен съд, макар и сборът на отделните претенции да е над 10 000 лв.

Видове другарство
1. Обикновено другарство - налице е, когато материално-правното положение на другарите е различно и следователно решението може да не е еднакво спрямо тях.
Например, ако няколко лица твърдят, че са съсобственици на даден имот и искат осъждане на ответника да им предаде владението му. В случая е налице обикновено другарство, тъй като едни ищци могат да са съсобственици, а други - не /всеки защитава своето право на собственост/. Дори и при обикновеното другарство обаче може да има факти, които следва да бъдат установени еднакво спрямо другарите В дадения случай това е фактът на осъществяване на фактическа власт на ответника върху имота, който не може да е различен спрямо отделните ищци. Или иск, предявен от няколко лица в качеството им на наследници на починалия титуляр на правото - те са обикновени другари, тъй като всеки от тях има самостоятелно материално-правно положение по своята претенция /отделно от това някои ищци може да са наследници, а други - не, един може да е получил изпълнение, а друг - не/. Общият факт на принадлежността на правото към патримониума на наследодателя им следва да е установен еднакво.
2. Необходимо другарство - налице е, когато предвид еднаквостта на материално-правното положение на другарите в конкретния спор, съдебното решение трябва да е еднакво спрямо тях.
Например: съпрузите по предявени от или срещу тях искове за собственост на имущества в режим на съпружеска имуществена общност. Ако имотът е общ, решението по отношението на съпрузите не може да е различно- искът ще се уважи или отхвърли и по отношение на двамата.
3. Задължително другарство - представлява частен случай на необходимото другарство, при който участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост. По правило е налице само в изрично предвидените от закона случаи или когато естеството на спора го налага /съдебна делба, производство за разпределяне ползването на съсобствен имот /. То обуславя задължение за съда служебно да следи за участието на всички задължителни другари в процеса, Недопустимо е съдът служебно да конституира задължителен другар. За съда е налице правото и задължението само да даде указания на ищеца в този смисъл, като при неизпълнение делото се прекратява.
При необходимото другарство /вкл. задължителното/ всички действия на разпореждане с предмета на спора /например оттегляне или отказ от иска/ трябва да са извършени по общо съгласие на всички другари.

 

[Глокая Куздра]

33. Защита срещу незаконно уволнение по Кодекса на труда.

Сегашната уредба – чл. 225, 344-345, 360 КТ.
Предпоставки за защита.
1. Уволнение – прекратяване на ТПО независимо и против волята на работника и служителя. Според съдебната практика уволнение се възприема като уволнение тесен смисъл – едностранно прекратяване на ТПО.
2. незаконност на уволнението – извършването му в противоречие с императивни разпоредби на трудовото законодателство. Нищожност на основанията за уволнение. В този случай не е необходимо никакво юридическо действие – уволнението не поражда действие (ако е извършено от некомпетентен орган или не е в предписаната от закона форма – чл. 335 КТ).
Основания за уволнения при които незаконността трябва да бъде призната само по установения в КТ ред. Уволнението поражда правни последици и трябва да се атакува поради:
-не е спазено изискването за предизвестие – чл. 220 КТ;
-несъответствие за посоченото в заповедта за уволнение и предписаното от закона основание. Не е предписано по целесъобразност; липсва воля за прекратяване на ТПО; възможно е предвидено в закона основание да е неприложимо към конкретният случай (изборен служител е уволнен дисциплинарно – чл. 325 КТ); дисциплинарно уволнение поради нарушение не на трудови, а на обществени или моранли задължения.
- несъответствие между фактическите обстоятелства и основанията за уволнение – ако е налице преустройство в предприятието, а работника и служителя се уволняват поради закриване на предприятието; липса на качества за изпълнение на възложената работа (обективна, а не субективна невъзможност).
-неспазване на процедурата за уволнение – не е поискано предварително разрешение на инспекцията по труда за уволнение на бременна работника и служителя.

Форми на правна защита.
1. отмяна на уволнението от работодателя или от органа който го е извършил – чл. 344 ал. 1 и 2 КТ.
Правна същност – последващо волеизявление на работодателя или органа които е извършил уволнението чрез което се установява незаконността на акта от извършилия го субект. Правото за отмяна на уволнението е потестативно право на органа който го е наложил. Осъществява се по искане на работника и служителя чрез сезиране – чл. 344 ал. 1 КТ. Това е рекламационно производство, искът по чл. 344 КТ могат и да предявяват и наследници (за наследствена пенсия). Срокове – чл. 358 ал. 1 т. 2 КТ (срокът е давностен), след изтичането му уволнението не може да бъде отменено от съда или да бъде оспорено от работника и служителя. Чл. 344 ал. 2 КТ – работодателя може да отмени сам заповедта за уволнение до подаване на иск от работника и служителя (след като съдът е сезиран само той може да се произнесе). Работодателят може да признае иска и производството се прекратява.
2. отмяна на уволнението по съдебен ред – чл. 344 ал. 1, 3, 4 КТ – това е най-сериозната процесуална гаранция – влязло в сила съдебно решение. Има четири иска.
3. чл. 360 ал. 2 КТ – специален ред за оспорване на незаконно уволнение. Оспорването става по административен ред. Що се отнася до изборните служители в органите на изпълнителната власт и държавните органи споровете относно прекратяването на ТПО се разглеждат според К. и специалните закони. За освободените от обществени организации и политически партии – по предвидения в закона ред или устава.
Иск за отмяна на незаконно уволнение ЧЛ. 344 ал. 1 т. 1 КТ
1. страни –
a. активно легитимирана страна (има право на иск, защото претендира, че е нарушено материално право на труд - работника и служителя, който смята, че уволнението му е незаконно. Може да бъде представен и от наследник на работника и служителя, ако почине в процеса на производство (защитава се както моралният, така и материалният интерес)
b. пасивно легитимирана страна (ответник) – работодателя по ТПО. Ако ТД е сключен по чл. 61 ал. 2 КТ (с по-горестоящ орган), призовава се по-горестоящият орган, а работодателя играе роля на подпомагаща страна с интерес в спора по чл. 174 ГПК – той плаща обезщетението.
2. предмет на иска – две неразривно свързани искания – признаване уволнението за незаконно и искане на отмяна на незаконното уволнение. Според решение на ВС искът за признаване на незаконното уволнение и неговата отмяна е неразделен. Ако бъде отхвърлен решението има установително действие, а ако е уважен – конститутивно (промяна в правната действителност – от прекратено ТПО, към отмяна на прекратяването).
3. правни последици – прекратяването на ТПО се заличава с обратна сила. На основание чл. 354 т. 1 КТ – времето от уволнението до отмяната му се зачита за трудов и осигурителен стаж. Отмяната на уволнението се вписва в Т. Книжка. Когато уволнението на работника или служителя бъде признато за незаконно или бъде възстановен на предишната му работа от съда и същият не се яви да я заеме в предвидения срок, основанието за уволнение е чл. 325 ал. 1 т. 2 КТ (това се вписва в ТК).
Иск за възстановяване на работаЧл. 344 ал. 1 т. 2 КТ и чл. 345 ал. 1 КТ.
1. Страни. Процесуалната легитимация е същата, както по иска за незаконно уволнение.
2. Предмет на иска – признаване незаконността на уволнението, отмяна на незаконното уволнение и възстановяване на работата от която работника и служителя е уволнен. Ако искът бъде отхвърлен, съдебното решение има установително действие – признава законния характер на уволнението. Ако бъде уважен, има конститутивно действие – промяната се изразява в признаване на уволнението за незаконно, то бива отменено и поради това ТПО се възстановява, каквото е било преди това (без промяна). При възстановяване на работника или служителя на предишната му работа от работодателя или от съда той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини – чл. 345 ал. КТ. ФС. има два елемента. Според ВС за възстановяване на работника и служителя на работа не се издава изпълнителен лист. Волята си да се яви на работа работника и служителя изразява с конклудентни действия. Не е необходимо работника и служителя да изрази волеизявление за възстановяване – става със самото съдебно решение. “Уважителни причини” – болест, повикване на военна служба.
Иск за обезщетение
Чл. 344 ал. 1 т. 3 във връзка с чл. 225 ал. 1 и 2 КТ. На основание чл. 344 ал. 1 т. 3 работника и служителя може да оспорва законността на уволнението пред работодателя или съда и да иска обезщетение.
1. страни – активно легитимирана да предяви иска е работника и служителя, чието уволнение е признато за незаконно от съда. Искът може да се предяви от наследниците, те могат да встъпят в иска.
2. предмет на иска – компенсиране на понесените от работника и служителя имуществени вреди от незаконното уволнение. Характерът на компенсираните вреди е уреден в чл. 225 ал. 1 и 2 КТ. Решение на ВС гласи, че обезщетението по чл. 225 ал. 1 КТ по същността си цели да компенсира вредите които изправната страна търпи от действията на неизправната страна.
3. предпоставки за иска – незаконно уволнение, признато от съда за такова. Най-често исковете се съединяват обективно – няколко иска от едно и също лице, с различен предмет един съд и едно и също производство. От уважаването на главния иск зависи и уважаването на аксесорния (но не винаги – необходими са и други предпоставки). Решение на ВС – обезщетение се дължи когато вследствие на незаконното уволнение работника и служителя е останал без работа (има се предвид работа по ТПО – сигурен доход) и от това е претърпял вреди. Вредата има материален характер – не се обезщетяват неимуществени вреди. Вредата трябва да бъде пряка последица от незаконното уволнение.
По своя характер иска за обезщетение е осъдителен – работодателя се осъжда да изпълни едно парично притезание.
Размер на обезщетението – базата е брутното възнаграждение за месеца преди уволнението – чл. 228 ал. 1 КТ – основанието пораждащо обезщетението е незаконното уволнение.
4. Периодът за който се дължи обезщетението – 6 месеца. Когато работникът или служителят е работил на по-нископлатена работа, той има право на разликата в заплатите. Това право има и работникът или служителят, който незаконно е бил преместен на друга по-нископлатена работа. Съображението е че това време е достатъчно за да се установи незаконността на уволнението от друга страна работника и служителя трябва да е назначен или да си търси работа, а не да разчита само на обезщетението. Ако в този период е получавал обезщетение за безработица според КСО то се приспада от дължимото от работодателя.
Иск за поправяне на основанието за прекратяване
Чл. 344 ал. 1 т. 4 и чл. 346 КТ.
1. предмет на иска – не е отмяна на уволнението, а промяна на вписаното основание за прекратяване на ТПО. Ако искът бъде отхвърлен – основанието остава. Ако искът бъде уважен, той има конститутивно действие и правните последици по ТПО се трансформират (промяна във ТК по чл. 346 КТ).

 

[Глокая Куздра]

34. Обективно съединяване на искове:; а) понятие и видове; б) насрещен иск и възражение за прихващане; в) обратен иск

ОБЕКТИВНО СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕ
Понятие: обективно съединяване на искове е налице, когато в рамките на едно производство са предявени няколко искови претенции за общо разглеждане и решаване. Наложено е от съображения за процесуална икономия и с оглед избягване на противоречиви съдебни решения, когато исковете са обусловени един от друг. Не е необходимо исковете да са предявени непременно от ищеца срещу ответника. Обективно съединение на искове може да възникне и по почин на ответника - чрез предявяване на насрещен или инцидентен установителен иск срещу ищеца, обратен иск срещу подпомагаща страна, а също и по почин на трето лице по реда на чл. 181 ГПК.
По принцип обективното съединяване на искове не е задължително - дори и претенциите да са обусловени една спрямо друга, те могат да се разглеждат отделно. Тъкмо тази хипотеза е уредена в чл. 182, ал. 1, б. ”г” ГПК като основание за спиране на производството по обусловения иск, предявен за разглеждане в отделен процес. Аналогично, може да е налице обусловеност и между исковете, предявени с една искова молба, но и в тази хипотеза съдът може да раздели производството по реда на чл. 103, ал. 2 ГПК, като на основание чл. 182, ал. 1, б. ”г” ГПК спре делото по обусловения иск. Например, ако са предявени в обективно съединение иск за разваляне на договор за покупко-продажба поради евикция /съдебно отстраняване от владение на вещта/ и искове за връщане на цената и за заплащане на направените необходими и полезни разноски. В този случай, ако разглеждането на паричните искове би затруднило производството по конститутивния иск, производството по тях може да бъде разделено и спряно до приключване на спора за разваляне. В случая е налице обусловеност по смисъла на чл. 182, ал. 1, б. ”г” ГПК, тъй като заплащането на претендираните парични суми по чл. 189, ал. 1 ЗЗД е предпоставено от разваляне на договора за продажба.
Като изключение от общото правило за незадължителност на обективното съединение на искове, разпоредбата на чл. 260, ал. 2 ГПК предвижда, че с брачните искове задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, пропускът да се предявят искове за упражняване на родителските права след развода, личните отношения и издръжката на децата, както и ползването на семейното жилище не е фатален - предвид задължението на съда служебно да се произнесе по тези въпроси /чл. 106, ал. 1 и чл. 107, ал. 6 СК/. Извън тази хипотеза, непредявяването на тези искове в брачния процес има за последица преклудирането /прекратяването/ им. От друга страна, дори и в това производство съдът не може да се произнася служебно за издръжката между съпрузите и фамилното име след развода, ако това не е поискано. Това е задължително обективно съединяване на искове.

Хипотези на обективно съединение на искове:
чл. 210 ГПК- съединяване на няколко претенции в една искова молба
чл. 211 ГПК- предявяване на насрещен иск
чл. 212 ГПК- инцидентен установителен иск
чл. 219, ал. 3 ГПК- обратен иск
чл. 225 ГПК- главно встъпване
чл. 213 ГПК- съединяване на дела по почин на съда
чл. 225 ГПК- последващо обективно съединяване на иска чрез предявяване на нов иск по реда на изменение на иска.

Предпоставки за допустимост на обективното съединяване на искове
1. Задължително условие за допустимост на обективното съединяване на искове е отделните претенции да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред /чл. 210, ал. 1 ГПК/. Следователно, по принцип е недопустимо да се съединят в едно производство иск, който подлежи на разглеждане по общия ред, с иск, който следва да се разглежда по реда на особено исково производство. Това правило обаче не е абсолютно, доколкото не винаги особеното исково производство е свързано със специален съдопроизводствен ред. Така например няма пречка да се съединят иск за обявяване на предварителен договор за окончателен и иск за собственост, тъй като същите не съдържат специални правила за самото разглеждане на претенцията, а само особени задължения за съда при постановяване на съдебното решение и издаване на препис от същото.
2. Втората предпоставка за допустимост на обективното съединяване на искове е претенциите да са подсъдни на един съд. Това условие също не е абсолютно и понякога самият закон го изключва. Например:
- иск за установяване на бащинство /подсъден на Окръжен съд/ може да се съедини с иск за заплащане издръжка на детето /подсъден на Районен съд/; с иска за делба /подсъден на Районен съд/ могат да се съединят исковете по чл. 281 ГПК, част от които са подсъдни на Окръжен съд.
- Освен това, по аргумент от чл. 80, ал. 2 ГПК, възможно е Окръжния съд да разгледа обективно съединени искове, единият от които е подсъден на Районен съд - например иск за сключване на окончателен договор с цена над 10 000 лв., съединен с реивиндикационен иск за предаване владението на имота. В такъв случай обаче Окръжният съд не е длъжен да разгледа обусловения иск, подсъден на Районния съд, и може да раздели производството по двата иска, като в частта относно иска за собственост го изпрати на Районен съд. Такъв подход, макар и законосъобразен, не следва да се поддържа, тъй като е свързан с прекомерно забавяне на търсената защита. Изпратеното на Районен съд дело ще следва да се спре до приключване на производството по облигационния иск като обуславящо за собствеността върху имота.
Когато местната подсъдност е задължителна /чл. 83 ГПК/, изискването на чл. 103, ал. 1 ГПК относно общата подсъдност на обективно съединените искове е абсолютно. Недопустимо е например съединяване на искове за собственост върху имоти, които се намират в районите на различни районни съдилища.
3. По принцип предпоставка за допустимост на първоначалното обективно съединение на искове е идентичността на страните - т. е. ответникът по претенциите, обективирани в исковата молба, да е един и същ /чл. 103, ал. 1 ГПК/. И това изискване не е абсолютно. Според чл. 123 ГПК, при съединяване на дела като форма на последващо обективно съединяване на искове, следва да е налице или идентичност между страните, или връзка между делата. Следователно допустимо е съединяване на искове срещу различни ответници, стига между тях да е налице връзка.
Забележка: дори и да не са налице условията на чл. 103 ГПК и съдът е разгледал няколко иска в едно производство, това не опорочава решението, а само затруднява разглеждането на делото.

НАСРЕЩЕН ИСК
Понятие за насрещен иск - по смисъла на чл. 211 ал. 1 ГПК това е искът, който ответникът предявява срещу ищеца за общо разглеждане с първоначалния иск. Това е способ за последващо обективно съединяване на искове. Същевременно е форма на защита на ответника срещу претенцията на ищеца. Производството по този иск е самостоятелно, което означава:
- Неговата допустимост и основателност се преценяват отделно. Изключение от това правило е хипотезата, когато насрещният иск се предявява като евентуален. Тогава произнасянето по него е обусловено от уважаването на първоначалния иск /например срещу предявен иск за разваляне на договор за покупко-продажба може да се предяви насрещен иск за връщане на цената и заплащане на направените необходими и полезни разноски, който да бъде разгледан в случай, че договора бъде развален; срещу иск по чл. 108 ЗС - насрещен иск за заплащане на подобрения, който да се разгледа при евентуално уважаване на иска за собственост/. В тези случаи няма нужда ответникът изрично да посочва, че искът му е евентуален. Разбира се, трябва да се прави разлика между допустимостта на един иск изобщо и допустимостта искът да се предявява като насрещен. В последния случай, освен общите процесуални предпоставки, следва да са налице и специалните изисквания на чл. 104 ГПК.
- По принцип, при прекратяване на производството по първоначалния иск, делото остава висящо в частта относно насрещния иск/освен ако е предявен като евентуален - тогава производството се прекратява в цялост/.
- Разноските по насрещния иск се определят на общо основание /чл. 64 ГПК/. Това означава, че съдът дължи отделно произнасяне за разноските по първоначалния и по насрещния иск. Ако уважи и двата иска, със самостоятелни диспозитиви осъжда ответника да плати разноските на ищеца по първоначалния иск, респ. ищецът - ответник по насрещния иск да заплати направените от ответника, като ищец по този иск, разноски. Няма основание съдът служебно да компенсира насрещните вземания за разноски.
- Доказването на насрещния иск се подчинява на общите правила - всяка страна следва да докаже положителните факти, които я ползват / /.

Условия за допустимост на насрещен иск:
1. Наличие на висящ процес.
2. Искането да е направено в срока за отговор на исковата молба.
3. Предметът на насрещния иск трябва да е различен от този на първоначалния.
4. На общо основание първоначалния и насрещния иск трябва да са родово подсъдни на един съд и да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред.
5. трябва да е налице и една от следните две алтернативни предпоставки: да има връзка в предмета на двата иска или да е налице възможност за компенсация на двете насрещни вземания.

Връзка в предмета е налице в следните хипотези:
- Когато двата иска произтичат от един юридически факт - например един договор. На това основание е налице връзка в предмета на първоначален иск за плащане цената на доставена стока и на насрещен иск за неустойка поради забавеното доставяне; на първоначален иск за реално изпълнение и на насрещен иск за признаване нищожността или унищожаване на договора и пр.
- Когато двата иска се отнасят до един обект - например първоначален и насрещен иск за собственост.
- Когато между двата иска има житейска връзка, без да е налице общност на основанието и обекта на претенциите- например първоначален иск за собственост и насрещен иск за заплащане на необходими разноски и подобрения в имота.
Възможност за компенсация е налице, когато два иска имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи. Тогава според чл. 103 ЗЗД може да се извърши погасяване на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях.

Ред за предявяване на насрещен иск:
Насрещният иск се предявява с писмена молба, в срока за отговор, която трябва да отговаря на всички изисквания за редовност. Препис от насрещната искова молба се връчва на ищеца-ответник по насрещния иск. Устно предявяване на насрещен иск е недопустимо.

III. ОБРАТЕН ИСК /чл. 219, ал. 3 ГПК/.
Обратният иск е иск на подпомаганата срещу подпомагащата страна, която се предявява за съвместно разглеждане в производството. Това е една от формите на последващо обективно съединяване на искове в хода на процеса.
Подчинява се на следните принципи:
1. Обратният иск винаги е евентуален, т. е. разглежда се само, ако бъде постановено неблагоприятно решение по делото за подпомаганата страна.
Забележка: Не винаги главната страна има обратен иск срещу помагача /напр. когато помагач е необходим другар на страната на ответника, който има интерес да му помага, за да не е обвързан от неблагоприятно съдебно решение/. В този смисъл и чл. 219, ал. 3 ГПК посочва, че “страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане в същото производство - т. е. не всяка подпомагана страна има право на такъв иск.
2. Обратен иск се предявява само от подпомагана срещу подпомагаща страна. Недопустим е обратен иск от помагач.
3. Обратният иск се приема за съвместно разглеждане с определение. Отказът подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като прегражда производството по този иск.
4. На общо основание обратният иск трябва да е родово подсъден на същия съд и да подлежи на разглеждане по същия съдопроизводствен ред, както и първоначалния иск.

 

[Глокая Куздра]

35. Доказателствени средства: а) понятие; б) обяснения на страните, признаване на иска; в) свидетелски показания и ограниченията им; г) вещи лица; д) писмени доказателства - видове, оспорване; е) оглед и освидетелстване

Доказателствени средства
Това са предвидените и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Такива са:
1. обяснения на страните
2. свидетелски показания
3. документите – писмените доказателства
4. заключения на вещи лица
5. веществени доказателства /освидетелстване и оглед не са док. с-ва, а способи за събиране на доказателства/
Доказателствените факти, поради връзката в която се намират с главния факт, са опора на доказателствените изводи за него. Разликата между доказателствено средство и доказателствен факт, е че доказателствените средства могат непосредствено да бъдат използвани за целите на доказването, а доказателствения факт трябва винаги преди това да бъде доказан и то с доказателствени средства.
Без доказателствени факти доказването може да бъде проведено, но без доказателствени средства то е невъзможно. Доказателствените средства доставят сведения за фактите.
Убеждаващото въздействие на доказателственото средство е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от преценката на съда. Има доказателствени средства със задължителна за съда сила /официалните документи/, но има и формални доказателствени средства и те са несъвместими с принципа на дирене на истината. Доказателствената сила зависи от достоверността на доказателственото средство.
Доказателствените средства се делят на:
1. Допустими – тези върху които съдът има право да изгради своето убеждение;
2. Недопустими – съдът няма право да изгради върху тях убеждението си - e. g по чл. 133 ГПК – не във всички случаи свидетелските показания са допустими.
От допустимостта на доказателственото средство трябва да се различава неговата относимост. Относимо доказателствено средство е това, което може да има доказателствено значение за делото. Неотносимо е доказателствено средство, което не съдържа такова сведение.
Доказателствените средства се делят още на лични и веществени – според това дали носителят им е лице свидетел, вещо лице или вещ /документ – веществено доказателство/. Могат да бъдат още гласни и писмени – според това дали сведението е устно или писмено. Преки и косвени – според това дали доказателственото средство се отнася непосредствено до главния факт или доказва доказателствени факти. Първични и вторични – според това дали доказателственото средство стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт или възпроизвежда съдържанието на друго доказателствено средство.
Допустими като доказателствено средство са не само официалните, но и частните преписи от документи, заверени от страната която ги представя, но при поискване от съда или от противната страна ако не се представи оригиналът или официално заверен препис от него, то частният препис губи качеството на доказателствено средство. Съставен на чужд език документ е доказателствено средство и без да е придружен с превод.
Допустими са само предвидените от закона доказателствени средства. Затова са недопустими писмени показания, заместващи устни показания на свидетел, следствен експеримент и т. н. Допустими по закон доказателствени средства не могат да бъдат ограничавани с договор между страните. Когато по едно и също обстоятелство се посочват няколко свидетели, съдът може да допусне някои от тях, а не всички и за това говорим за:
необходими доказателствени средства – или нужни за изясняване на истината; съдът може да постанови, че даденото доказателство е допустимо, но не е необходимо;
относими – да са във връзка със спорния предмет, може да са допустими, но не и относими към спора по делото.
Обяснения на страните
Обясненията на страните не се различават по принцип от свидетелските показания, дори страните могат да бъдат източник на показания по пълни и по точни от теза на свидетелите. Между тях обаче съществуват правни разлики. Обясненията на страните са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти, докато свидетелските показания са твърдения на трети незаинтересувани лица. Страните не носят наказателна отговорност, докато свидетелят носи такава. За разлика от англо-саксонската система, където когато страна даде т. нар. решителни клетвени обяснения, то те се превръщат в показания и тогава страната може да носи наказателна отговорност.
Законът въздига като доказателствено средство свидетелските показания, но отричат това качество на обясненията на страните, с които те претендират изгодни за нея факти или отричат неизгодни за нея факти. Има обаче такива обяснения на страните, които са важно доказателствено средство – напр. признанията. Признанието е обяснението на страната, че се е осъществил неизгоден, или че не се е осъществил изгоден за нея факт. Признанието може да не отговаря на истината, затова законът не задължава съдът да приеме за доказано признанието, а го овластява да преценява признанието с оглед на всички обстоятелства по делото.
С признание могат да се доказват факти, за които свидетелски показания са недопустими – осиновяване. Признаването се отнася до факти релевантни за спорното право.
Признаването на иска е различно процесуално действие – то е действие само на ответника; с признаването ответникът заявява че предявеният към него иск е основателен. Признаването е едностранно волеизявление отправено да съда. Присъствието на противната страна или уведомяването й за признаването не е необходимо. То може да бъде направено устно в съдебното заседание или писмено. Признаването пред съда се различава от признаването, което е извънсъдебно. Това е признаване направено не пред съд, а пред противната страна или пред трети лица. Извънсъдебното признаване се доказва или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. Признаването не води до автоматично уважаване на иска. Необходими са и други доказателства, за да може съда да се убеди в предявените претенции.
В гражданския процес страните не са длъжни да се явяват в съда, но е задължително да бъдат редовно призовани. Съдът има право да задължи страните да се явят лично и да отговарят на поставените въпроси. Това става с определение на съда. Страната е длъжна да се яви, но ако не го направи, съдът може с оглед на обстоятелствата да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговаря или не се е явила в съда.
На страната която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите на които трябва да отговаря – ако тя не се яви или откаже да отговаря се приема че са доказани всички въпроси на които е трябвало да отговаря в нейна вреда.
Писмени доказателства
Писмените доказателства или документите са вещи, върху които с писмени знаци са материализирани изявления. Елементи: 1. вещ; 2. писмен документ – щом има писмени знаци; 3. материализирано волеизявление
Чертежите, снимките, графичните знаци не са документи, а веществени доказателства, защото не материализират писмено волеизявление. Подписаният документ има винаги за свой автор - лицето, което го е подписало, затова и неграмотното лице може да издава документи.
Видове документи
1. свидетелстващ – този който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателят на документа свидетелства за съществуването или не на определен факт. Такива са всички нотариалните удостоверения, счетоводни книги и т. н.
2. диспозитивен – материализира други неудостоверителни изявления – различни правни актове, писмените сделки, договори, завещания.
Разликата между тях се изразява в доказателствената сила. Материална доказателствена сила е присъща само за свидетелстващите документи. Само при тях възниква и въпроса за верността, защото правният акт може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен.
Документите делим още на:
1. официални документи – материализира волеизявление на орган на държавната власт именно в това му качество. Издател на официален документ може да бъде само орган на държавната власт – трябва да е с държавна компетентност. Официалните документи могат да бъдат както диспозитивни /АА; съд. решение/, така и свидетелстващи /нот. удостоверение; съд. протокол/.
2. частни документи – те материализират или правно ирелевантни изявления или граждански изявления в широк смисъл на думата /всеки който не е орган на държавната власт/. Частните документи могат да бъдат както диспозитивни /документ за гражданска сделка, за договор, саморъчно завещание/, така и свидетелстващи /разписки и др. /
Според това дали документът освен изявлението материализира и подписа на своя издател, документите биват: подписани – саморъчно изписване на името от издателя; или неподписани.
Документите още могат да бъдат истински /автентични и верни/ и неистински /неавтентичен или неверен/:
1) автентичен – който действително материализира изявлението на това лице, което се сочи като негов автор- т. е. сочененият и действителен автор съвпадат.
2) неавтентичен - авторът е невярно/неправилно посочен.
Само свидетелстващите документи могат да бъдат верни – които отговаря на действителното фактическо положение, което удостоверяват - или неверни – не отговаря на удостоверявания в него фактическо положение.
Както неавтентичните, така и неверните документи са неистински. Те нямат доказателствена сила.
Всеки автентичен документ доказва, че материализираното в него изявление е било направено, а когато е и подписан – доказва че изхожда от лицето, което е негов издател. В това се състои т. нар. формална доказателствена сила на документа. За разлика от диспозитивните документи, свидетелстващите документи разполагат с една особена доказателствена сила, т. нар материална сила. Официалния свидетелстващ документ доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите предмет на удостоверителното изявление на органа, подписал документа са се осъществили така както се твърди в документа. Материалната сила предпоставя, че:
1. документът е издаден от длъжностно лице;
2. че е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на издателя му;
3. че при издаването органът е спазил предвиденото от закона производство
Частният свидетелстващ документ се ползва с матриална доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Частният свидетелстващ документ не се ползва с никаква доказателствена сила, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти. Страната, на която документа се противопоставя може да разруши неговата доказателствена сила като оспори неговата истинност и докаже, че той е неистински.
Оспорването трябва да се заяви изрично и недвусмислено, най-късно в заседанието, в което документът е представен. Тежестта на доказване е върху страната, която оспорва истинността на документа. Въз основа на проверките съдът или отхвърля или уважава оспорването. Съдът решава със СПН истинността на документа.
Свидетелски показания
Свидетелят е лице, което без да участва в делото като страна, се призовава да даде показания относно своите възприятия за юридическите или доказателствени факти по делото. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия или повереник, вещо лице. Всяко друго лице може да бъде свидетел, дори и да е недееспособно или да е заинтересувано от изхода по делото.
Не всяко лице обаче е длъжно да бъде свидетел и да дава показания. Лицата по чл. 135 могат да откажат да свидетелстват. Останалите лица, непосочени в този член са длъжни да свидетелстват като: 1) се явят по делото; 2) да дадат обещание че ще говорят истината; 3) да дадат истински показания. Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени.
Свидетелските показания са само устни и трябва да бъдат събрани само по реда на ГПК. Писмените показания не са свидетелски показания. Свидетелят носи наказателна отговорност да неверни свидетелски показания.
Със свидетелски показания могат да се доказват всички юридически и доказателствени факти с изключение на:
установяване на правни сделки за действителността на които се изисква писмен акт – вещно право върху недвижим имот /чл. 18/
опровергаване съдържанието на официален документ.
договори на стойност над 1000 лв. – винаги трябва да има писмен документ
обстоятелства за които се изисква писмен акт – акт за гражданско състояние;
погасяване на установени с писмен акт парични задължения – няма значение нито размера на сумата, нито погасителният способ;
за установяване на писмени съглашения, в които страната е участник и и ска свидетел, както и за тяхното изменение или отменяване.
за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ
Забраната на чл. 133 относно свидетелските показания не означава че тези факти могат да се доказват само с документи. Те могат да се доказват чрез всякакви други доказателства извън свидетелски показания /веществени доказателства; заключение на вещи лица/. Има случаи обаче, когато дори и за фактите посочени в чл. 133 свидетелските показания са допустими:
когато редовно създадения документ е бил в последствие изгубен или унищожен не по вина на страната;
когато документът е свидетелстващ и макар че е трябвало да бъде съставен, не е бил съставен и не може да бъде съставен не по вина на страната;
взаимно съгласие на двете страни, но дори и да има такова съгласие законът не допуска свидетелските показания по чл. 133, т. а/ и б/.
Доказателствената сила на свидетелските показания зависи от тяхната достоверност, т. е. обуславя се от много фактори:
от нормалната обстановка на възприятието, т. е. от липсата на смущаващи фактори;
от годността на сетивните органи на свидетеля вярно да възприемат фактите и от способността му вярно да оцени възприятието;
от способността на свидетеля да запамети точно възприетото;
от волята на свидетеля да каже истината
Липсата на всяко едно от тези условия довежда до недостоверност на свидетелските показания.
Веществени доказателства. Вещи лица.
Веществени доказателства
Това е всеки предмет, който възпроизвежда факти от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Веществено доказателство е снимката на едно събитие, грамофонна плоча, магнетофонна лента и т. н. Всичко което е вещ/предмет може да бъде веществено доказателство.
Веществените доказателства се различават от доказателствените факти по това че те не са предмет на доказване, а са пряко доказателствено средство, подаващо се на непосредствено възприемане от съда. Веществените доказателства от друга страна пък приличат на доказателствените факти, по това че не са ограничени занапред – т. е. всеки предмет може да изиграе ролята на веществено доказателство. Има случаи, когато веществените доказателства съвпадат с доказателствените факти.
Способи за събиране на веществени доказателства
Специфичен способ за събиране, респективно за възпроизвеждане на веществени доказателства, това е огледът. В гражданския процес, когато се прави оглед, винаги се съставя протокол при неговото съставяне; в зависимост от случаите могат да участват и вещи лица. Огледът на лица или групи се нарича освидетелстване – съдията може лично да го направи или да го възложи на вещо лице. Огледът се извършва лично, докато при освидетелстването я няма тази непосредственост, но също се съставя протокол. Огледът и освидетелстването могат да се постановят от съда било по искане на някоя от страните или по почин на съда. Винаги трябва да става с участието и на двете страни. В зависимост от естеството на вещественото доказателство, огледът може да се извърши или в съдебната зала или вън от нея /оглед на недвижима вещ/.
Вещи лица
Това са лица, които се призовават от съда, за да дадат своето становище, по такива въпроси по делото за чиито отговори са нужни специални знания, с които съдът не разполага. Когато са необходими такива експертни заключения се назначава вещо лице, но неговите знания трябва да са извън сферата на юридическата наука – не може да се назначи вещо лице по юридически въпрос. Вещото лице трябва да даде трябва да даде своето писмено заключение не по късно то 5 дни преди съдебното заседание. Ако този срок бъде нарушен, то по – горната съдебна инстанция само на това основание може да отмени съдебното решение. Ако една страна заяви и това се впише в съдебния протокол, че не държи на този 5 дневен срок, само тогава това не е основание за отмяна на съдебното решение, но делото винаги е в полза на една от страните и затова съгласие не се постига. Дори и съдът да има специални знания извън юридическата компетентност, пак се назначава вещо лице. Законът не изисква ценз или стаж, а “специални знания”. Вещото лице се назначава с определение на съда, като съда определя задачите му от които то не може да се отклонява. Вещото лице може да бъде освободено от задължението да даде заключение в случаите, когато се допуска отказ от свидетелстване, когато заяви че е некомпетентно или възпрепятствано по болест. Съдът не е длъжен обаче да възприеме заключението на вещото лице. Ако страната или съдът направят възражения относно възражението на вещото лице, то трябва да се мотивира.

 

[Глокая Куздра]

36. Процесуални действия на разпореждане с иска: а) оттегляне и отказ от иск; б) изменение на иска; в) съдебна спогодба - основания и правна характеристика; г) възможности за атакуване на съдебната спогодба.

Оттегляне на иска. Отказ от иск.
Оттеглянето на иска е процесуално действие на ищеца, с което той се отказва да получи по „висящ” процес търсената с иска защита, но запазва правното си твърдение и възможността да го заяви с нов иск. С това се десезира съда. Ищецът оттегля иска, когато се опасява, че поради недостатъчна подготовка искът може да бъде отхвърлен или когато, или когато е постигнал извънсъдебна спогодба. Следва да се различва от:
а/ отказ от иска;
б/ съдебната или извънсъдебната спогодба;
в/ искането да се отложи делото, което цели отсрочване на заседанието, но не и десезиране на съда с делото. Оттегляне може да се постигне по всяко време, догато делото е висящо. То може да стигне както в първата така и в следващата инстанция, а може да бъде предприето и докато тече срока за обжалване. Оттеглянето може да бъде пълно и частично. За да е валидно то трябва да отговаря на следните изисквания:
1) да бъде предприето от ищеца без да има значение дали то брани своето право или е процесуален субституент. Контролиращите и подпомагащите старни не са легитимни да оттеглят иска. Когато иска се оттегля от довереник трябва да има изрично пълномощно, а ако се оттегли от процесуален представител трябва да бъде одобрено от съда.
Оттеглянето е едностранно процесуално действие, което се предприема спрямо съда, то се адресира до него, а не до противната страна. То може да бъде направено устно или писмено и в двата случая трябва да бъде доведено до знанието на съда. Когато оттегляне на иск се предприеме до приключване на първото заседание, съгласието на ответника не е необходимо. След този момент съгласието на ответника е необходимо. Съдът проверява фактическия състав на оттеглянето и прогласява с определение прекратяването на делото. Определението, с което се прекратява подлежи на обжалване с частна жалба.
Последици:
съдът се десезира – делото се прекратява
ищецът отговаря спрямо ответника за разноските по делото.
с обратна сила отпадат материално правните последици на предявения иск - e. g. давността се смята, като че не е била прекъсвана - но извършените в хода на делото материално правни действия запазват силата си. След отказа от молбата си ищецът може отново да предяви същия иск срещу ответника. Може да се води нов процес за същото право., то не е прекратено.
Отказ от иск – изявление на ищеца отправено до съдията, че не поддържа занапред искането си тъй като то е неоснователно.
При оттеглянето ищецът се отказва временно от търсената с иска защита. При отказа ищецът окончателно се отказва от търсената защита, признава се, че иска му е неоснователен, че твърдяното от него право не съществува. Искът не може да бъде предявен отново. Общото при отказа от иск и оттеглянето на иск е десезирането на съда.
Отказът от иск е по близо до признаването на иска, като тук признаването се прави не от ответника, а от ищеца. И двете са свързани с отказ да се търси по нататъшна защита. Разликата между отказа и признаването се състои в техните последици. Отказа от иска е процесуално действие, а не материално правен отказ от съществуващото материално право претендирано с иска. Материалното право продължава да съществува, не се погасява, погасява се правото на иск.
При отказа от иск никога не е необходимо съгласието на ответника. Може да се направи по всяко време докато делото е висящо, но не и след влизане на решението в сила. Отказът от иск е неоттегляем. Отказа от иск се ползва със силата на присъдено нещо, затова пречи на ищеца да предяви същия иск отново. Отказа от молба може да се направи писмено или устно, не е необходимо да се посочва мотива.
Силата на присъденото нещо при отказа от иск се различава от силата на присъдено нещо произтищаща от съдебно решение в две насоки. На първо място, при отказ решение не се постановява - само делото се прекратява. Същевременно СПН прикрепена към отказа от иск важи само между страните по делото и техните правоприемници и не се разпростира спрямо лицата, спрямо които се разпростира силата на присъденото нещо на решението.
При делбата не можа да има отказ от иск, защото не може да има вечна съсобственост.
Изменение на иска.
Това е предприета от ищеца промяна на предмета или на страните по висящ процес, при което процесуалните действия извършвани по първоначално предявения иск, запазват силата си и спрямо новия предмет или новата страна по делото. ИИ има, когато ищеца изменя основанието, петитиума или някоя от страните по първоначалния иск с други.
ИИ може да доведе:
а/ до намаляване на първоначално предявен иск чрез частично оттегляне или отказ от иск;
б/ до увеличаване на пъровоначално предявения иск, чрез предявяване на допълнителен петитум;
в/ до ОСИ като ищеца добавя нов иск срещу същия ответник;
г/ до ССИ, когато ищецът предявява иск и срещу нов ответник;
д/ до изменяне на първоначално предявения иск с друг иск, отнасящ се било до друг спорен предмет или до друга страна, като първоначално предявения иск се оттегля или ищецът се отказва от него. Производството по първоначално предявения иск се продължава относно изменение или нов иск, предявен чрез ИИ /изменение на иска/, вследствие на което при заменяне на досегашната страна с нови ИИ води до доброволно приемство в процеса. ИИ се съчетава с други процесуални институти. ИИ е винаги действие на ищеца отправено до съда. ИИ не може да бъде предприето от други участващи по делото лица.
Изменението става чрез ново основание, нов петитум или нова страна.
ищецът изтъква ново основание, когато се позовава на други юридически факти в сравнение с тази посочени в исковата молба. Ищецът може да измени основанието на иска, ако изменението не затруднява защитата на ответника. Преценката се прави от съда.
Ищецът посочва нов петитум, когато вместо първоначалния петитум се отправя ново искане за защита до съда. Изменението на петитума е допустимо само, ако ищецът запазва същото основание. Едновремнно изменение на основанието и на петитиума е недопустимо. Това би довело до съвсем нов предмет на делото. Съдът има право да прецени дали да допусне изменението на петитума.
Ищецът променя страната, когато иска бъде заменен с друг ищец или когато насочва иска си срещу друг ответник. Това изменение е допустимо със съгласието на ответника и на новия ищец, а при насочване на иска срещу нов ответник и с негово съгласие. Няма изменение на иска чрез промени на страната при законно правоприемство в процеса. Всички тези случаи не важат, ако ИИ се предприеме преди връчване на препис от исковата молба на ответника. ИИ може да стигне в съдебно заседание или извън него, но и в двата случая ответникът трябва да бъде уведомен.
ИИ трябва да се предприеме в първото по делото заседание в първа инстанция, това обаче не важи при ИИ състоящ се в намаляване, увеличаване на иска или в промяна вида на търсената защита, в тия случаи ИИ може да се предприеме във всяко положение на делото.
Намаляване на иска, когато ищецът оттегля частично иска си или се отказва от част от иска.
Увеличаването на иска е предявяване на нов кумулативен иск. Въпреки ИИ първоначалния иск се запазва или частично като предмет на делото, съществуват и форми при които първоначалния иск престава да бъде предмет на делото и съдът се десезира с него. Той се замества с новопредявения иск.
Първите от тези форми на ИИ е заменяне на спорното право, предмет на първоначалния иск с друго спорно право между двете страни. Понеже спорното право индивидуализира иска, тази форма на ИИ води до предявяване на нов иск, съчетано било с оттегляне, било с отказ от първоначално обявения иск.
Последните форми на ИИ е заменяне на досегашната страна с нова страна, както и привличане на нов ответник наред с пъвоначалния – предявява се нов иск вместо първоначалния, а той се оттегля или има отказ от иска. Има правоприемство. По изменение на иска съдът се прозинася с определение.
Съдебна спогодба
Тя е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, които чрез взаимни отстъпки уреждат изцяло или отчасти правния спор като десезират съда и слагат край на делото. СС е смесен институт на материалното и процесуалното право. От гледна точка на гражданското право СС е двустранен, възмезден договор. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната. Материално правните последици на СС произтичат от нейната цел.
Двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява СС. В това взаимно задължение се състои правоустановяващото им декларативно действие на СС. Двете страни се задължават занапред да имат такова поведение, което отговаря на установеното със СС правно положение в това се състои регулиращото действие на СС.
За да е налице СС трябва:
- договорът за спогодба да е сключен пред съда и да бъде удостоверен в съдебния протокол, следователно СС трябва да бъде сключена само в съдебно заседание. Тя трябва да отговаря на чл. 125, ал. 1., СС може да се сключи само от страните в процеса, трето лице, което не е страна в процеса и участва в СС е нищожно.
- СС трябва да бъде потвърдено от съда, съда проверява нейното съответствие със закона и с добрите нрави. Потрвърждаването става с определение на съда. По своята същност това определение е охранителен акт и е част от СС. Основният елемент на СС е договорът за спогодба.
- Последният елемент на спогодбата е изрично или мълчаливо съдържащо се в нея искане да се прекрати делото като безпредметно поради договорно уреждане на правния спор.
СС има значение на влязло в сила решение в няколко насоки:
а/ СПН - произтича от нейната цел да се разреши правния спор. Като предава СПН на СС съдът цели.
Да насърчи спорещите да приключат делото със СС;
Да укрепи договорното действие на спогодбата;
Да стабилизира СС като акт, който слага край на делото.
б/ изпълнителна сила – с нея се ползва не всяка СС, а само тази, която има за предмет изискуемо притежание.
в/ СС слага карй на делото, тя десезира съда.
При СС има три акта.
Договор за спогодба;
Определение с което тя се утвърждава;
Определение, с което делото се прекратява.
СС макар, че се потвърждава от съда, не става съдебен акт, тя си е договор, затова тя не може да се обжалва и да се атакува чрез ивънредните средства за отмяна на влязло в сила решение.
Определението за утвърждаване на спогодбата не може да бъде обжалвано, нито атакувано чрез средства за отмяна – то е охранително и е част от СС. Определението за прекратяване на делотовъз основа на СС подлежи на обжалване, когато слага край на делото. То не е елемент от СС и даже да е порочно не води до порок на СС и това определение трябва да се подпише. Според Сталев, СС има сила на присъдено нещо, а според Корнезов –не, защото може да се развали, а ако има СПН не може.
Признаването на иска - процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказна от защита срещу иска, защото той е основателен. ПИ води до съвпадение на правните твърдения пред съда на двете страни. ПИ за разлика от отказа от иска не води до прекратяване на делото. То не обвързва съда. Той преценява ПИ с оглед всички данни по делото. ПИ е доказателствено средство, което съдът преценява по свое вътрешно убеждение.